Евроисторията
Движението за европейско единство, което започва в Западна Европа след 1945 г., е подклаждано от един идеализъм, съдържащ важни исторически измерения. То цели да премахне бъркотията на ултранационалистическите становища, подпалили конфликтите от миналото. Всички общности желаят както усещане за настояща идентичност, така и усещане за едно общо минало. Така че историческата ревизия е едно естествено искане. Първият етап се стреми да изкорени историческата дезинформация и погрешните разбирания, разпространени във всички европейски страни. Вторият етап трябва да доведе до консенсус за позитивною съдържание на новата “Евроистория”.
Съветът на Европа осигури форума, в рамките на който се проведоха най-ранните дискусии, Като организация, подкрепяна от двадесет и четири правителства в Западна Европа, тя никога не е била свързана с политическите хоризонти както на ЕИО, така и на НАТО; а в културната сфера спечели сътрудничеството на четири неч-ленуващи в нея страни от Съветския блок - Полша, Чехословакия, Унгария и СССР*. Влиянието й се простира от Ватикана до Кремъл. От първия колоквиум, който беше организиран в Кло през 1953 г. с тема “Преподаване на европейската идея в историята”, Съветът организира поне по една голяма международна среща по историческите въпроси годишно от четиридесет години насам. На симпозиума през 1965 г. за “Преподаване на историята” в Елсинор и на семинара от 1986 г. за “Епохата на викингите” беше наблегнато на желанието както за по-широко базирани теми, така и за голямо географско и хронологическо разширение.
Освен историческата дидактика и проблемите за представяне на базирана върху уменията “нова история” при преподаването в училище, основният фокус бе концентриран върху елиминирането на националните и религиозните предубеждения от европейското образование. Специално внимание бе обърнато на недостатъците в учеб-
* Както знаем, сега много страни от бившия Съветски блок, включително и България, вече членуват в Съвета на Европа - Б. пр.
ВЪВЕДЕНИЕ
65
ниците по национална история. Бяха създадени множество двуезични комисии, които да изследват “греховете” в пропуските и добавянията, които имаха европейските образователни специалисти в представянето на своето собствено минало и миналото на своите съседи. Пионерска роля в това направление изигра Институтът за международно изследване на учебници “Георг Екерт” със седалище в Брауншвайг, Западна Германия107.
Пречките за постигане на консенсус по отношение на европейската история обаче бяха многобройни. Една линия, следваща голистката концепция за Europe des patries, се бори, представяйки амалгама от национални истории, лишени от целия обиден материал. Други се опитват да съединят националните елементи в едно по-после-дователно цяло. Главната пречка се състои в промяната на политическите реалности и в разширяването на членството в (Западната) Европейска общност. Едно нещо е да си представиш история, съгласуваща историческите възприятия на първоначалната “Шестица”; много по-трудна задача е да предусетиш чувствителността на Дванадесетте, Деветнадесетте или дори на Тридесет и осемте. След 90-те години идеята за европейско единство вече не може да бъде ограничавана само до Западна Европа. “Учебните програми по съвременна история трябва да изоставят стария двуфокусен възглед за Европа, приемайки една всеобхватна концепция”108. Междувременно смелите души не бяха спрени в опитите си да създадат един нов синтез.
Един исторически проект, който бе подкрепен финансово (макар и непроизли-защ от там) от Европейската комисия в Брюксел, бе замислен преди политическия потоп от 1989-1991 г. Озаглавен “Риск в разбирането”, той бе планиран в три етапа: изследване от 500 страници на европейската история, 10 телевизионни серии и училищен учебник, който да бъде публикуван едновременно на всичките осем езика в ЕО. Неговите автори бяха доста открити в своето “политическо търсене”: целта им беше да заместят историята, написана според духа на суверенната национална държава:
Национализмът и раздробяването на Европа на национални държави са сравнително скорошен феномен: те са временни и определено са неустойчиви. Краят на империите и разрушенията, причинени от национализма, бяха придружени от поражението на тоталитаризма и триумфа на либералната демокрация в Западна Европа, завършили през 1974-1975 г. Това позволи на хората да започнат да надрастват своите националистически инстинкти109.