Повечето от тези въпроси били добре известни на холандските учени. Но задачата да пресъздаде този отличителен mentalité за света се паднала на един британски учен от холандско-еврейски произход. Той отново поставил досадния въпрос за това, дали съществува национален характер, или не съществува.
Италианските войни често се използват като начална точка на модерната ис тория и като модел за локален конфликт, който се интернационализира. (Те не бит нито едното, нито другото.) Когато френските войски прекосили прохода Монтенерв<
РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ
555
ALCOFRIBAS
Творбите на Франсоа Рабле, бивш монах, бивш адвокат и лекар оформят една от най-богатите мини на литературното и историческо съкровище, които ранна модерна Европа може да предложи. Но тяхната ексцентричност събудила подозренията на една нетолерантна епоха и те били публикувани за пръв път под анаграмния псевдоним Алкоф-рибас Насиер. Изследванията на Люсиен Февре и на Михаил Бахтин илюстрират широтата на научните интереси, които те все още възбуждат.
Февре, съосновател на Annales, бил привлечен към Рабле, след като научил, че специалистите клонят към убеждението, че авторът на Пантагрюел и Гаргантюа е бил таен войнстващ атеист. След като измислил общността от Телеме, чието единствено правило било Fais ce que voudras (“Прави каквото си искаш”)., никой не може да твърди, че Рабле е бил конвенционален религиозен мислител. От друга страна, да го обвиним в отхвърляне на християнството е сериозен въпрос. Февре, в отговор, прави едно от най-големите изследвания на “колективния манталитет”: Le Problème de l’incroyance au XVI-e siècle (1942). След като изследвал всичките обвинения на скандала и всичките възможни източници на неправилна вяра в радикалното протестантство, наука, философия и окултизъм, той заключил, че Рабле е споделял “дълбоката религиозност” на “един век, който е искал да вярва”1.
Бахтин, изтъкнат руски изследовател на Достоевски, се обърнал към Рабле от интерес към психологията. Рабле имал репутацията на майстор на енергичния пародиен смях INEZ1. Но той също така влиза в онова по-дълбоко царство, където смехът се смесва със сълзите. Бахтин излиза с хипотезата, съсредоточена около прочутото твърдение на Рабле, че “смехът е белег за хуманност”. “Да се смееш е човешко, да бъдеш човек означава да се смееш.” Mieux est de rire que de larmes ecrife. Pour ce que rire est le propre de l’homme.
Но Бахтин подозира, че модерната цивилизация потиска сериозно най-човешкото качество. Европейците след Рабле са си останали толкова сдържани, че се смеят само на баналното. Действително те вече не знаят какво е свещено, за да му се смеят. Това е едно дълбоко песимистично мнение, паралелно със социалния анализ на Мишел Фуко. Човек започва да се чуди дали Рабле не е бил последният европеец - истински човек2. |CAMTAS|
през септември 1494 г. на път към Неапол, те го направили с изразеното съгласие на Империята, която била компенсирана предварително с франш Комте, и на Арагон, чието съгласие било купено с дарението на Русилийон. И така конфликтът бил “интернационализиран” от самото му начало. Резултатът бил три френски експедиции, всяка от които провокирала мощна коалиция, която да я осуети. Експедицията на Шарл VIII от 1494-5 г., след като помел триумфално Милано, Флоренция и Рим, превзела Неапол; но тя била принудена да отстъпи със същата скорост. Експедицията на Луи XII, (1499-1515 г.), превзела Милано по подобен стил - използвайки конната статуя на Леонардо като мишена за учения; но тя възбудила опозицията на Свещената Лига, вдигната на оръжие от папа Юлий II. Експедицията на Франсоа I (1515-26), започнала с изумителната победа от Мариняно, която, наред с всичко останало, обърнала швейцарците в постоянен неутралитет и убедила папата да подпише Споразумението от 1516 г. Но тя била прекъсната от ожесточеностга на имперския избор, който превърнал фран-
556
RENATIO
NEZ
През 1532 г. Рабле описал въображаем дуел с жестове между своя измислен герой Панурж и един англичанин:
После англичанинът направил този знак. Лявата му ръка била съвсем разтворена, той я вдигнал във въздуха, после… внезапно затворил четири пръста и палецът му се протегнал надълго върху хрущяла на неговия нос. След малко той вдигнал дясната си ръка, цялата разтворена, слагайки палец [до] малкия пръст на лявата си ръка; и четирите пръста на дясната ръка раздвижил леко във въздуха. После обратно, той направил с дясната си ръка онова, което бил направил с лявата, и с лявата онова, което бил направил с дясната.
Според едно скорошно изследване “пипането на носа с палец” или “вирването на нос” е най-широко разпространеният европейски жест. Той изразява подигравка. Във Франция е известен като le pied de nez, или “носа на глупака”, в Италия - като тагатео, или “мяукане”, в Германия - като die lange Nase, в Португалия - като tocar tromfete, “да свириш на тромпет”, в Сърбо-Хърватско - като sviri ti svode, “да свириш на флейта”. Той е по-обичаен и по-малко двусмислен от Целувка на пръстите, Завинтване на слепоочието, Дърпането на клепача, Друсането на ръката, Пръстенът, Смокинята, Потупването по носа и знак V — но всички те имат важни регионални и контекстуални вариации1.