“Националистическите инстинкти” беше злополучна фраза. Но основният автор, който има публикации за ранното християнство и издаде “L’Idée de l’Europe dans l’histoire” (1965), бе убеден в базовото европейско “единство в различията”: “Съществуват солидни исторически причини да се смята, че Европа не е само мозайка от култури, а и едно органично цяло”.
Моментът за това начинание се оказа неподходящ, тъй като проектът излезе на пазара в същото време, когато географската рамка, за която се споменаваше, току-що се беше разпаднала. Тя определяше “Европа” като територия на държавите от ЕО заедно със Скандинавия, Австрия и Швейцария. Статусът на Финландия, Полша, Унгария и Бохемия беше близък, но неясен. Така че това представляваше още едно упражнение по Западна цивилизация. Някои от критиците не бяха благосклонни. Техният морален тон бе оприличен от един наблюдател като “напомнящ… за историогра-
5. Европа
66
ВЪВЕДЕНИЕ
фията на Съветския блок”. Другаде подходът им можеше да се обобщи под заглавието “Половинчати истини за половината Европа““11.
Гърците бяха особено разгневени. Макар че Гърция беше член на ЕО от 1981 г., Дюросел до голяма степен бе пропуснал приноса на древна Гърция и Византия. Няколко гръцки парламентаристи, архиепископът на Атина и някои други изпратиха протестни писма, адресирани до Европейската комисия. Текстът бе оприличен на “Сатанински строфи”. Беше привлечено вниманието на френския историк Е. Ренан: “L’Europe est grecque par la pensée et l’art, romaine par le droit, et judéo-chrétienne par la religion.” (Европа е гръцка в мисълта и изкуството си, римска в закона си и юдейско-християн-ска в своята религия.) Един негов британски съмишленик се позова на гръцкия произход на думите Europa и Istoria. Ако гръцкият принос бъде отречен, попита той, човек започва да се чуди как трябва да се нарича тази книга. В определен момент Европейската комисия бе задължена да се разграничи от проекта“1.
Най-ефектното наблюдение бе направено сред забележките, породили се в Атинската академия. Те се отнасяха до концепцията на М. Дюросел за “Европейската история на Европа”. Ако едно изследване, насочено почти изцяло към Западна Европа, бъде категоризирано като “европейско”, следва, че останалата част от Европа някак си не е европейска. “Незападен” трябва да означава “неевропейски”; “Европа” е нещо тъждествено със “Запад” във всичко освен в простата география.”“2 Източна Европа - независимо дали това е Византийска Европа, Православна Европа, Славянска Европа, Отоманска Европа, Балканска Европа или Съветска Европа - остава завинаги зад предела. Тук бе фундаменталната грешка, която подведе М. Дюросел да поведе дискусия за “древните народи на Европа”, без да спомене гърците и славяните. Опитите на автора да се защити невинаги бяха сполучливи. Обвинен, че в тази книга не се споменава за битката при Маратон, той контрира обвинението с новината, че там не се споменава и за битката при Вердюн - и в този случай бе обвинен, че е слаб познавач на западноевропейската история, както и на европейската история като цяло“3.
Проектираният учебник, съставен от дванадесет историци от дванадесет различни страни, излезе през 1992 г. Текстът бе утвърден чрез колективна дискусия. Френското описание на “Варварските нашествия” бе променено на “Германските нашествия”. Испанското описание на сър франсис Дрейк като “пират” бе отхвърлено. Снимката на генерал Дьо Гол сред портретите на корицата бе заместена с портрет на кралица Виктория. Поради неизвестна причина “Книга за европейската история” не си намери британски издател и без големи изгледи за успех й беше съдено да премине през строгите правила за одобрение на шестнадесет немски Länder114.
Евроисторията обаче не се занимава с несериозни неща. Силната и страна се състои в търсенето на динамична визия за европейската общност, която би могла да пресъздаде своята собствена загадъчност. В началната си форма тази визия бе осакатена по необходимост. В крайна сметка тя възникна по средата на Студената война. Но успя да обхване най-съществената истина - суверенните национални държави не предлагат единствената форма за разумна политическа общност. Националните държави сами по себе си са “измислени общества”: те са изградени върху мощни митове и върху политическото пренаписване на историята: