Трябва да се наблегне, че абсолютизмът се отнася повече до идеалните, отколкото до практическите реалности на управлението. Той се интересувал от редица политически идеи и схващания, които се появили като коректив на изключително децентрализираните институции, останали от късната средновековна епоха. Той често изисквал малко повече от “личната власт” на определени монарси като противопоставяне срещу “ограничената власт” на други, чиято власт била орязана от парламентите, автономните провинции, общинските грамоти, освободените от задължения аристократи и духовенството. Той не можел да се дефинира лесно и често бил оправдаван повече с панегиричните тонове на придворните, отколкото с подробните аргументи на философите. Той имал много Босуа и Боало, но само един Хобс. Може би е илюстриран най-добре в някои от по-второстепенните си примери като Тоскана, отколкото в някоя от големите сили. Никъде не постигнал пълен успех: никога не създал съвършената абсолютна държава. Но през XVI—XVII век той определено провокирал радикалната сила на промяната. През XVIII век, когато неговото влияние ставало все по-слабо, той бил изместен от новите тенденции за демокрация, свобода и обща воля. Епохата на “просветените деспоти” била също така епохата на британския и американския конституционализъм.
Трябва да се знае, че виковете за “абсолютизъм” често били надигани по подвеждащ начин. Когато английските дребни аристократи се оплаквали от абсолютизма на Стюартите, те били обезпокоени повече от действителния баланс на силите между краля и парламента, отколкото от страхове от налагане на френската или испанската практика. Когато полските благородници се разкрещели за “абсолютизма” на техните саксонски крале, чиято позиция в Полша-Литва била по-ограничена, отколкото на всеки друг ограничен монарх, те просто възразявали срещу промяната.
френският абсолютизъм служел като главен пример за сравнение. При Луи XIV (упр. 1643-1715), чието властване било най-дългото в европейската история, Франция положително била най-великата сила в Европа; и нейният пример вълнувал многобройните й почитатели. Но най-големите абсолютисти умрели разочаровани, убедени, че техният идеал е непостижим.
Поради това в края на краищата абсолютизмът се оказал мрачен провал. Ансиенският режим, създаден от Луи XIV, щял да завърши в бедите на Революцията, ко-
38. Европа
1
594
LUMEN
ято, превръщайки франция в апостол на републиканството, сложила край на френското превъзходство. Крайният триумф щял да зарадва най-смелите противници на аб- | солютизма. Британският конституционализъм вдъхновил не само водещата сила на ] XIX век, но също така, чрез конституцията на бунтовните британски колонии - светов-1 ната водеща суперсила на XX век.
Европейските колонии и презокеански владения продължили да се умножават след 1650 г. ив някои случаи достигнали до независима жизнеспособност. Испания и Португалия били с пълни ръце от експлоатирането на съществуващите си владения. В Северна Америка испанците притискали към вътрешността на континента от Нова Испания (Мексико) към Калифорния, Аризона, Колорадо. В Южна Америка, подкрепени от систематичното заселване на йезуити, концентрирали своите усилия върху Венецуела, Нова Гранада (Богота), Перу, Парагвай и Ла Плата (Кордова). Те опитали да запазят цялата търговия за своите кораби, докато не били принудени чрез договора от Асиенто от 1713 г. да допуснат чужденци. Португалците надживели продължителната кампания на холандците, опитващи се да превземат бразилското крайбрежие. След договора от 1662 г. те се преместили на юг от Сан Паоло до Ла Плата (1680) и на запад, в богатата на злато вътрешност край Минас Гераис (1693) и към Мато Гросо. Освен с Източните Индии, холандците останали с колонии в Гвиана и Кюрасо. Руснаците, които през 1648 г. открили онова, което по-късно щяло да бъде наречено Берингов проток, окупирали Камчатка (1679) и подписали граничен договор с Китай за Амур (1689). Век по-късно, след изследванията на датчанина Витус Беринг (1680-1741), те построили укрепление на остров Кодиак (1783) и предявили иск за Аляска (1791), откъдето изпратили подразделения до форт Рос в Северна Калифорния (1812).