Рационалистическата политическа теория дълго се свързвала с подкрепата за абсолютната монархия, която се съгласувала добре с класицистичния дух на реда и хармонията. Тя търсела по-ефикасни средства за промъкване през лабиринта на местните и феодалните привилегии. Заключенията на Хобс, ако не и неговата аргументация, изобщо не били по-различни от онези на френските теолози като великия Ж. Б. Бюсе, епископ на Мейо (1627-1704), главен защитник на божествените права на кралете. През XVIII век обаче аргументите се променили. Двата “Трактати за управлението” на Лок (1690) предлагали управлението да бъде подчинено на естествените закони и противоположно на наследствения принцип. Той изисквал някаква форма на неутрална власт, която да урежда споровете между управляващия и управляваните. Нещо по-важно, докато подчертавал правата за собственост, Лок развил идеята за управление чрез обществен договор и следователно принципа за съгласието, крайъгълен камък на либерализма. Въпреки че не можел да каже много за правораздаването, той защитавал разделението на властите и нуждата от проверки и баланс между изпълнителната и законодателната власт. Тези два последни принципа били формулирани най-ясно в L’Esprit des lois (Женева, 1748) на Шарл Луи дьо Секонда, барон Дьо Монтескьо (1689-1755), който получил вдъхновението си отчасти от гръцкото и римското републиканство и отчасти от английското конституционно споразумение от 1689 г.:
Във всяка държава има три вида власт: законодателната власт, изпълнителната власт върху нещата, зависими от правата на хората, и изпълнителна власт, свързана с гражданското право… Всичко ще бъде изгубено, ако един и същ човек… упражнява всичките три власти: властта да създава закони, властта да привежда в изпълнение обществените решения и властта да съди престъпленията9.
Теориите на Лок и Монтескьо били широко разпространени чрез Encyclopédie, особено в статии като “Политическа власт” и “Естествена свобода”. Те насърчили демократичните тенденции и, някои може да го кажат, революцията.
Рационалистическата историография излязла на преден план. Историята се придвижвала от простото свързване на събитията в хроники или дневници и от защитата на управляващата църква или на монарха, за да се превърне в наука за причин-
ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ
617
ността и промяната. Тъй наречената Histore universelle (1681) на Бюсе или Historyofthe Great Rebellion (1704) на лорд Кларъндън все още принадлежали към старата традиция, както и многобройните католически и протестантски описания на религиозните войни. Но през XVIII век няколко души се обърнали към една история от нов тип. Dictionnaire на Бейл (1702) се състоял от подредени по азбучен ред статии за всички велики имена в историята и литературата и с остър скептицизъм изследвал несъмнените и несигурните факти в получената информация за всеки от тях. Той показвал, че никой исторически факт не може да бъде приет без доказателства. Scienza nuova (1725) на Вико въвела теорията за цикличното движение на историята. Considérations (1734) на Монтескьо за древния свят въвели идеята за детерминантите на окръжаващата среда, докато изследванията на Волтер за Шарл XII или за Луи XIV въвели факторите на случайността и на великите личности. Трактатът на Хюм The Natural History of Religion (1757) разчупил свещеното пространство на религиозната история. Всички отричали ролята на провидението като обяснение за миналите събития и с това се връщали към мисловни навици, забравени от времето на Макиавели и Гуичиардини. Всички те се поддавали на ултрамодерната идея за прогреса, чието класическо изложение било представено в Сорбоната от младия Тюрго в дълга беседа на латински, прочетена в две части на 3 юли и на 11 декември 1750 г.:
Природата е дарила всички хора с правото да бъдат щастливи… Всички поколения са свързани едно с друго чрез серия от причини и резултати, които съединяват сегашното състояние на света с всички онези, които го предшестват… и всички човешки видове, погледнати от техния произход, изглеждат на философа като едно огромно цяло, което, като отделния индивид, има своето ранно детство и своя прогрес… Пълнотата на човечеството, колебаеща се между спокойствие и вълнение, между добри и лоши времена, се движи устойчиво към по-голямо съвършенство10.