Войната за Предаване на имуществото (1667-8) произлязла от експлоатацията на Луи на династическите си претенции за Брабант. Тя започнала с френското нахлуване в Испанска Нидерландия; вдъхновила Тройния съюз на Англия, Холандия и Швеция; и завършила с Мира от Екс ла Шапел, като Луи встъпил във владение на дванадесет белгийски крепости.
Френско-холандската война (1672-9) произлязла от решителността на Луи да накаже холандците заради тяхната намеса в предишната кампания. Тя била внимателно подготвена на дипломатическия фронт, като морските съперници на Холандия, Англия и Швеция, били убедени да изменят на лоялността си, а Полша била прибавена към френския лагер. Това превърнало Вилхелм II Орански, щатхалтер на Обединените провинции, в координатор на съпротивата. Войната започнала както и преди с френско настъпление в Испанска Нидерландия; но прекосяването на Рейн от Конде предизвикало Империята; и Луи не пропуснал възможността да разбие испанското владение на франш Комте. Конгресът от Нимвеген (1678-9) видял, че дипломатите на Луи владеят положението - омиротворявайки холандците с търговски предимства, принуждавайки испанците да отстъпят територии, налагайки компромиси на по-малките сили.
Чрез политиката на réunions Луи преустановил откритата война в полза на анексирането на територии, уредено чрез сложен, но съмнителен юридически процес. Били създадени съдилища, които да разглеждат кралските петиции, предявяващи претенции за градове и юрисдикции по източната граница. Всеки благосклонен декрет водел до незабавна окупация на съответния район. По този начин през 80-те години на XVII век били организирани не по-малко от 160 анексии, особено важни от които били тези на Страсбург (1681) и Люксембург (1684). Докато Империята била заета с турското настъпление срещу Виена, Луи определил добре времето за операцията.
Деветгодишната война (1689-97) избухнала в резултат на предизвикателството на Луи към Лигата от Аугсбург (1686), образувана с подстрекателството на Вилхелм Орански, за да спре по-нататъшните френски авантюри, френското нахлуване в Испанска Нидерландия и в Палатината, където Хайделберг бил опустошен, сложило началото на изтощителна серия от обсади и морски битки. Чрез договора от Рисвик (1697) Луи бил задължен да изостави повечето от своите réunions, но не и Страсбург, [elsass] [GROTEMARKT]
638
LUMEN
Войната за Испанското наследство (1701-13) има някои претенции да бъде наречена “първата световна война”. Тя се водила в Германия, в Нидерландия, в Италия, в Испания, в колониите и в открито море. Назрявала от деня през 1700 г., когато Карлос II Испански умрял бездетен и когато Луи XIV решил да почете последната воля на краля и да пренебрегне собствените си задачи. Тя станала неизбежна, след като Луи представил на съда младия си внук Филип д’Анжу с думите “Voici le Roi d’Espagne”. Тя събрала най-широката и най-мощна антифренска коалиция, която на военния фронт била ръководена от триумвирата на принц Йожен Савойски, херцога на Марлбороу и Великия Хайнзиус. Сраженията започнали, когато Луи взел предпазни мерки, като окупирал отново “граничните крепости”, дотогава в ръцете на холандците, в Испанска Нидерландия. Последвали дълги обсади и контраобсади по суша и по море, докато всички страни били напълно изтощени. През 1709 г. след “много убийствената”, но нерешителна битка от Малплак, която спасила Франция от нахлуване на нейната територия, се говори, че маршал Дьо Вилар казал на своя монарх: “Още една победа като тази за вашите врагове, сир, и всички те ще бъдат довършени.” Крайният изход от френските войни, както бил установен в договорите-близна-ци от Утрехт (1713) и Ращад (1714), не съвпаднал с очакванията на никоя от главните воюващи страни. Амбициите на Франция били подрязани, но не и анулирани. Тя запазила много важни придобивки, включително Лил, франш Комте и Епзас; и Филип д’Анжу останал на испанския трон. Холандците, като французите, били изтощени, нр запазили контрола си над граничните крепости. Испания, която изгубила, като се съюзила с антифренските коалиции, загубила отново, когато се съюзила с французите. Главната цел на испанците била да запазят единството на своята империя. Те открили, че са провокирали същата катастрофа, която се опитвали да избегнат. Австрийците, които се опитвали да попречат Испанското наследство да се падне на Франция, вместо това се задоволили с големите си придобивки, включващи Испанска Нидерландия, Милано, Неапол и Сардиния. Именно периферните сили се оказали най-печеливши. Хохенцолерните от Прусия и Савойската династия били утвърдени в техния кралски статус. Първите взели Горен Гелдерланд на Рейн и, с известно забавяне, Шведска Померания; вторите взели Сицилия. Новото Обединено кралство Великобритания (виж по-долу) спечелило много като статус, затвърден в неговия контрол върху Гибралтар и Менорка, върху Нюфаундленд и други американски земи и върху испанската колониална търговия. Обединеното кралство - вече не само Англия - сега се появило като главна морска сила, като водещ дипломатически агент и като главен опонент на френското превъзходство.