В католическите страни франкмасонството взело антиклерикален обрат и изиграло важна роля в радикалното Просвещение4. Неговите членове често били деисти, философи, критици на Църквата и Държавата. В Австрия например, където папските були, които го отхвърляли, не били публикувани, то било изключително активно в подпомагането на изкуствата до забраната му през 1795 г. Във Франция допринесло за предреволюционния кипеж. През XIX век и след това се свързвало силно с каузата на либерализма.
Реакцията на Католическата църква била недвусмислена. Ватиканът се отнасял към франкмасонството като към зло. От Bull in Eminenti (1738) до Ab Apostolici (1890) папите го осъдили в шест отделни случая като конспираторско, грешно и подривно. Лоялните католици не можели да бъдат франкмасони, а франкмасоните често класифицирали ултракато-лическите кръгове като обществен враг наред с якобинците, карбонарите и евреите. Тоталитарните режими от XX век били още по-враждебни. Франкмасоните били затваряни в концентрационни лагери както от фашистите, така и от комунистите. В много части от Европа те успели да подновят своята дейност едва след падането на фашизма или, на Изток, след сгромолясването на Съветския блок.
Спорът за ролята на франкмасонството продължава. Но най-впечатляващият документ за франкмасонството е неговият членски списък, за който се говори, че включвал Франсиз I от Австрия, Фридрих II от Прусия, Густав IV от Швеция, Станислав Август от Полша и Павел I от Русия; Рен, Суифт, Волтер, Монтескьо, Гибън, Гьоте, Бърнс, Уилкис, Бърк; Хайдн, Моцарт, Гилотен, Марат; генералите Лафайет, Кутузов, Суворов и Уелингтън; маршалите Макдоналд и Понятовски; Талейран, Канинг, Скот, Тролъп, 0’Конъл, Пушкин, Лист, Вазини, Гарибалди и Кошут; Леополд I от Белгия, Вилхелм I от Германия; Айфел, Тирпиц, Шарнхорст, Масарик, Керенски, Щресеман и Чърчил; и всички британски крале, освен един, от Джордж IV до Джордж VI. Което показва, че най-великото международно тайно общество не е било напълно тайно.
национално или културно възраждане. С единственото изключение на протестантския Ълстър, където хугенотските бегълци започнали проспериращата ленена индустрия, тя не участвала директно в британската индустриална революция. Нарастващото население превърнало селските злочестини в житейски факт. Гладът от 1726-9 и 1739-41 г. предвещавал бедата от 40-те години на XIX век. Жестоките банди на Уайт-бой се появили най-напред в провинцията през 1761 г. Движението за реформи, водено от Хенри флад (1732-91) и Хенри Гретьн (1746-1820), по-късно било връхлетяно
648
LUMEN
PHILIBEG
През 1727 г. главатарят на клана Макдонъл от Гленгьри влязъл в бизнеса за топене на желязо. Той дал под наем гората Инвергьри на един квакерски майстор ковач от Бероу в Ланкашиър, Томас Роулинсън, и събрал работна ръка, която да нареже дървения материал и да поддържа пещта. Роулинсън, който посещавал мястото често, забелязал, че традиционното облекло на хората от клана, дългият Ьгеасоп, или “дълго наметало с колан”, пречел на работата им. И така, след като се консултирал с гарнизонния шивач в Инвернес, той измислил по-къса, плисирана, дълга до коленете дреха, която скоро станала известна като felie-beg, или “филибег” - или малка пола. По този начин централната дреха от шотландския предполагаемо древен планински костюм била измислена от англичанин1.
Скоро след това второто Якобитско въстание било потушено; а парламентът в Уестминстър забранил всички планински дрехи. В продължение на четиридесет години полата не можела да се носи на публични места, освен от планинските полкове, които британската армия прилежно мобилизирала - Черния страж (1739), Планинската лека пехота (1777), Морските планинци (1778), Камеронците (1793), Аргил, Съдърланд и Гордънс (1794). В същите тези десетилетия, докато Обществото на планинците в Лондон се борело за връщане на полата, цивилните мъже в шотландските планини преминали постоянно към панталоните. INOMEN)
През 1822 г. Джордж V направил първото кралско посещение в Единбург след обединението. Сър Уолтър Скот, романистът, изпълнявал ролята на церемониалмайстор. Планинските полкове, които се покрили със слава при Ватерло, марширували на парад в цялото си великолепие със своите шотландски поли. Всички главатари на кланове в Шотландия били убедени да присъстват в “традиционен костюм”. Те също носели поли, всяка със своя отличителен тартан*. Карираните платове били тъкани в продължение на векове от една процъфтяваща индустрия, която доставяла “карирани панталони” или скосени бричове за заможните. Но техните колоритни “декорации” или карета, били свободно асоциирани с регионите, не с клановете; и не били използвани от обикновените хора. Най-прочутата от декорациите, тартанът в черно и зелено на Кембълите, който бил даден на Черния страж, бил известен в търговията като “Kidd. No. 155” на името на един карибски плантатор, който го поръчал за своите роби. Но планинските полкове и събранието от 1822 г. се комбинирали, за да установят обичая за свързване на всяко каре с едно име на определен клан. Те били силно подпомогнати от по-късната публикация на фино илюстрираната, но лъжлива книга, Vestiarium Scoticum (1842), написана от двама братя шарлатани, които се титуловали като Собиески-Стюарт и които поддържали романтичен двор на остров Ейлеан Айгас край Инвернес.