Португалия също вегетирала под управлението на посредствени монарси и войнствена Църква. Жуан V (упр. 1706-50), известен като Вярващия, бил свещеник крал, “а един от неговите синове от игуменка станал Велик инквизитор”. Властването на неговия наследник Жузе I (упр. 1750-77) било разтърсено от Лисабонското земетресение и възстановено от енергичните, но краткотрайни реформи на португалския съвременен Колбер, Себастио Маркус Помбал (1699-1782). Помбал вероятно никога не е изрекъл думите, които често му приписват: “Погреби мъртвите и нахрани живите” -но от 1750 г. господствал над страната в продължение на четвърт век, реорганизирайки финансите, образованието, флота, търговията и колониите. Мария I (упр. 1777— 1816), като нейната британска съвременничка, изпаднала в лудост; и Португалия, като Британия, трябвало да премине през целия революционен период под управлението на регенство. [quake]
Италия от XVIII век все още била разделена, макар че линиите на разделението до известна степен били променени. Главното съперничество било между Савойската династия в Торино и австрийските Хабсбурги, които владеели Милано и херцогство Тоскана. Възстановяването през 1738 г. на независимото Бурбонско кралство в Неапол възстановило равновесието до известна степен. Всички тези територии спечелили от разумното управление на просветени деспоти. Другаде взели надмощие старите договори между градовете-републики като Венеция и божествената автокрация на Папската държава. Ватиканът изгубил голяма част от своето пространство за политическо маневриране, когато католическите сили били разединени във всичко освен в желанието си да забранят йезуитите. Три дълги папства, на Клемент XI (1700-21), Бенедикт XIV (1740-58) и на Пий VI (1775-99), не успели да спрат политическото обезличаване на Ватикана. Светската култура отбелязала очевидно съживяване; италианският език и литература били поощрени от официалните академии във Флоренция и Рим. Науката и ерудицията процъфтявали. Имена като това на J1. А. Муратори, архи-виста (1672-1750), във ферара, Антонио Дженовези, икономиста (1712-69) в Неапол, Чезаре Бекария, криминолога (1738-94) в Милано, или Алесандро Волта, физика (1745— 1821) от Павия си спечелили континентална известност. Те несъмнено заздравили връзките на израстващата национална културна общност, [tormenta]
652
LUMEN
ВАвЕЯтА
Р ■ ^ова, че Ьазегпа, или “колективният чифлик”, формирал основата на уникален тип социална организация в страната на баските, е потвърдено от докладите за преброя—Ж. ване на населението на Навара от 1786 г. За да преодолее кризите на наследяването, които често сполитали единичното селско домакинство |СНПХЕ№ТЕПЧ], Конференцията на Навара потвърдила правото на всеки чифлик да бъде управляван от две живеещи съвместно двойки управители. Всички възрастни членове на един чифлик, независимо дали били собственици или наематели, били упълномощени да избират наследник или наследничка от всяко поколение, който щял да наследи чифлика, щом една от двойките управители станела неспособна да го управлява поради смърт или оттегляне. Браковете и зестрите на управителите и техните деца също били предмет на общо одобрение. В резултат на това Ьаяета била забележително стабилна от гледна точка на собствеността и управлението, а освен това била икономически независима. Тя била “истинското хранилище на баската култура” и въпреки нарастващата урбанизация и индустриализация - същността на баската самостоятелна идентичност до началото на обезселяването на селата в по-нови времена. Културата, икономиката и социалната организация били неразделни в една система, която запазила един от най-старите европейски прединдоевропейски народи през много векове1.
Обединените провинции, както Португалия - някога скъпоценен камък в испанската корона, все още оставали с отвъдокеанската си империя, но с малко влияние върху събитията по-близо до дома. Те изгубили морското си превъзходство пред британците; по суша били обградени от всички страни от Хабсбургите. Дългогодишната решителна борба между републиканската олигархия и Оранската династия продължила до 1815 г., когато най-после била създадена наследствената монархия.[batavia]
Скандинавия от XVIII век влязла на централната сцена само по един повод. Последният напън за величие на Швеция при Карл XII (упр. 1697-17) бил анахронизъм, който завършил с бедствие (виж по-долу). С това изключение скандинавските страни затънали в съществуване на безобидна неизвестност. В Дания-Норвегия четиримата Ол-денбургски крале - Фредерик IV (упр. 1699-1730), Кристиян VI (упр. 1730-46), Фредерик V (упр. 1746-66) и Кристиян VII (упр. 1766-1808) - се опитали да модернизират страната по просвещенски модел. Усърдният експеримент в тази посока - 2 000 декрета, прокарани за две години, завършил внезапно през 1772 г., когато главният министър на краля, Й. Ф. Щрунзее, прусак и предполагаем баща на детето на кралицата, бил обезглавен за lèse-majesté. В Швеция продължителната и силна реакция срещу кралския абсолютизъм дала предимство на парламента, чиито бурни процедури били предадени на трудолюбивите му четири съсловия и на съперничеството между фракциите на “Шапките” и “Баретите”. Монархията отслабнала много заради абдикацията на сестрата на Карл XII, Улрика Леонора, в полза на нейния злополучен германски съпруг фредерик I (упр. 1720-51) и през 1756 г. заради инспирираните от прусаците интриги с неговия наследник Адолф фредерик (упр. 1751-71) от Холщайн-Готорп-Еугин. Успешно повторно утвърждаване на монархията след кралския преврат през 1772 г.