До края на XVIII век, когато балканските елити за пръв път започнали да мечтаят за независимост, те били живели под отоманско владичество от четири до пет века. Това преживяване оставило своя белег. Православната църква се приспособявала дълго, внушавайки на своите вярващи дълбоко консервативни и антизападни чувства. От времето на кръстоносните походи православните гледали на Запада като на поробител, по-лош от неверниците. В резултат на това никое от големите цивилизационни движения, които разтърсили Запада - Ренесансът, Реформацията, Научната революция, Просвещението, романтизмът, - не проникнали ефикасно в балканските страни. Политическите традиции били повлияни съвсем слабо от рационализма, абсолютизма или конституционализма; политиката по роднинска линия доминирала на всички нива; фаворизацията, улеснявана чрез подкупи, била начин на живот. “Властта е корито, гласи една турска поговорка, и онзи, който не яде от него, е прасе.” Границата на свиващия се анклав на онова, което щяло да бъде наречено Европейска Турция, оформила една от най-дълбоко заседналите културни фал-линии в Европа.
След като отоманската заплаха била отблъсната, сполуката се върнала в двора на Хабсбургите. Леополд I (упр. 1658-1705) не доживял да види унижението на Луи XIV; но неговите синове, Йосиф I (упр. 1705-11) и Карл VI (упр. 1711-40) наследили много разширени владения в Унгария, Италия и Нидерландия. Основната политическа криза възникнала още веднъж от проблема за наследяването на трона, който причинил избухването на голяма континентална война. Карл VI, като испанския си съименник, когото някога наследил символично, нямал мъжки наследник. Тесногръд фанатик, той посветил по-голямата част от живота си на опитите си да наложи религиозно подчинение и чрез Догматичната санкция да осигури наследството за своята дъщеря Мария Терезия. В случая имперският трон бил заграбен след неговата смърт от Карл Алберт, курфюрст на Бавария, който като Карл VII (упр. 1742-5) властвал за кратко чрез тайно споразумение с французите като единственият нехабсбургски император в продължение на 400 години. После престолът бил върнат на съпруга на Мария Терезия, Франц I (упр. 1745-65), велик херцог на Тоскана, и на техния най-голям син, Йо-
42. Европа
658
LUMEN
БНСНРЕтА
Шлбания (БЩреНа, “Земя на орлите”) справедливо може да претендира за това, че е най-непознатата от всички европейски държави. Плавайки по крайбрежието през 80-те години на XVIII век, Едуард Гибън писал за “една страна, която се вижда от Италия и която е позната по-малко от вътрешността на Америка”. Но никоя друга страна не е изстрадала повече от капризите на международната политика.
Въстанието от 1911 г., което щяло да освободи Албания от отоманско владичество, ускорило създаването на Балканския съюз, създаден от християнските съседи на Албания. Всички членове на Съюза, освен България, владеели територии, в които живеело важно албанско население; и никоя от тези страни не била готова да види “Велика Албания”, в която да бъдат обединени всички албанци. Договорът от Лондон (май, 1913), който завършил войната на Балканския съюз*, признал суверенитета на Албания. Но той настоял за определяне на границите от международна комисия и за въвеждане на монархия по западен образец. (Виж Приложение III, стр. 1316.)
Албанското общество било дълбоко разделено както по социална структура, така и по религия. Планинските родове на север, гегите, които живеели по закона на кръвната вражда, нямали почти нищо общо с хората от низините или тоските на юг. Две трети от населението било мюсюлманско. Останалата една трета била разделена поравно между католицизма и православието. Имало влиятелни малцинства от влашки говорещи пасторалисти на изток, италианци - в крайбрежните градове, и гърци, които били свикнали да възприемат Южна Албания като “Северен Епир”. [САСАиг]
През Първата световна война Албания била окупирана от Сърбия и Гърция. Чрез втория договор от Лондон (1915) с Италия Съюзническите сили обещали тайно да превърнат Албания в италиански протекторат. Албанската монархия имала интересна съдба. Първият Мргеи или крал, Вилхелм фон Вийд (упр. 1914), пристигнал през март и избягал през септември. След войната генерал Ахмет Зогу бил утвърден като държавен президент на Албанската република само за да се провъзгласи за крал през 1926 г.