Когато фермите повишили производството на храна, все повече хора можели да бъдат изхранвани от същата земя. Хората, които някога работели в полята, можели да бъдат освободени за друга работа. Повишаването на земеделската ефективност подпомогнало повишаването на раждаемостта и можело да създаде запаси от излишна работна сила поне в онези страни, където селяните били свободни да напуснат земята. Но предлагането на неопитни работници осигурявало само половината от отговора. Индустрията се нуждаела не само от човешка сила, но и от умения. Най-благоприятните места щели да се окажат онези, където занаятчийските традиции били развити най-добре.
Парната енергия била позната още от Античността. Но не получила никакво практическо приложение, докато през 1711 г. не била впрегната от Томас Нюкамън (1663-1729) в тромавия голям мотор за изпомпване на вода след наводнението на една мина в Девън. Парният двигател бил подобрен много от Джеймз Уат (1736-1819), шотландски майстор на инструменти от Глазгоу, който през 1763 г. бил извикан да поправи чудовището на Нюкамън и усъвършенствал кондензатора. Оттогава нататък обхватът на различните машинарии, към които можела да бъде приложена двигателната сила на парния двигател, изглеждал неограничен.
Машини били използвани още от времето на водната мелница и на печатарската преса. В ръцете на часовникарите от XVIII век те достигнали високо ниво на прецизност. Но перспективата за източник на енергия, далеч помощен от ръцете на човека, водата или пружината, вдъхновила поток от новаторски изобретения, като в началото всички те били в сферата на текстила. Трима души от Ланкашиър, Джеймз Харгрийвс (1720-78) от Блекбърн, Ричард Аркрайт (1732-92) от Престън и Семюел Кромптън (1753-1827) от Хелит Ууд, Болтън, конструирали съответно предачната машина (1767), предачния стан (1768) и предачния тласкач (1779). Предачната машина била подходяща само за ръчна употреба в къщите; станът и тласкачът се оказали подходящи за парната енергия във фабриките. Ново ниво на усъвършенстване било постигнато във франция с копринения стан (1804) на [jacquard]
Парната енергия и машините обаче не можели да бъдат вкарани в широка употреба без използването на въглища - най-ефикасното гориво за производство на пара, - които трябвало да бъдат добивани в много по-големи мащаби. Това било постигнато чрез множество нововъведения, включително подземните помпи, безопасната лампа на Хъмфри Дейви (1816) и употребата на барут за взривяване. Машините, които трябвало да бъдат изработвани от закалена стомана, също така не можели да бъдат произвеждани в големи количества без разширяването на производството на желязо и стомана. Това било постигнато чрез серия от подобрения, включително онези в металургичните фабрики в Керън, Шотландия (1760), и патентите на Хенри Корт за пудлинговане и валцоване на стоманата (1783-4).
КОНТИНЕНТ В СМУТ
693
JACQUARD
ПРЕЗ 1804 г. Жозеф-Мари Жакард (1752-1834), текстилен инженер от Лион, усъвършенствал стана, които можел да тъче плат във всякакво количество предварително определени модели, използвайки серия от перфокарти, които да контролират вътъка и совалката. В текстилната история станът на Жакард бил огромен напредък от по-ранните изобретения на Аркрайт, Харгрийвс и Кромптън. В по-обширната история на технологиите това било важна стъпка по посока на автоматизираните машини, предшественикът на всички механизми, от пианолата и тръбния орган до системите за съхраняване на информация върху перфокарти. По-значим може би е фактът, че той установил двоичния принцип, върху който един ден щели да оперират компютрите. Станокът и другите работни части от стана на Жакард били “хардуерът”, а комплектите от перфокарти били “софтуерът”1.
Концентрацията на индустриални работници под един покрив, във “фабрика”*, предшествала много появата на машините, задвижвани с пара. (“фабрика” е съкратена форма от “манифактура”, което означава “производство на ръка”.) Копринените фабрики, фабриките за килими и фабриките за порцелан били нещо съвсем обичайно през XVIII век. Но инсталирането на тежки съоръжения, изискващи постоянно обслужване и редовни доставки на гориво и сурови материали, превърнало фабричната организация от възможност за избор в необходимост. Гледката на “тъмните са-танински мелници” - огромни, мрачни структури с размери на кралски дворец, разположени нелепо до някое малко поточе, чиято вода поглъщали, и изригващи черен дим от комини с размерите на Трояновата колона - се появила първо в текстилните селища в Ланкашиър и Йоркшиър. Появата на фабриките предизвикала бърз растеж на нови градски центрове. Прототипът се намирал в Манчестър, столицата на памуч-ната индустрия в Ланкашиър. Първото британско преброяване на населението от 1801 г. показало, че Манчестър е нараснал десет пъти за четвърт век, от размерите на малка енория до град със 75 275 регистрирани жители. Ако населението било привличано към новите фабрични градове, вярно е също, че фабриките били привлечени към малкото големи центрове на съществуващото население. Градове като Лондон или Париж с огромен запас от занаятчии и бедняци били привлекателен прицел за работодатели, търсещи работна ръка.