ХОР
Seid umschlungen, Millionen! Deisen Kuß der ganzen Welt! Brüder — überm Sternenzelt Muß ein lieber Vater wohnen1
Във прегръдка, милиони, край сложете на вражди!
С обич безпределна бди бог от звездни небосклони.
109-11.
КОНТИНЕНТ В СМУТ
697
Преминаването към финала било замислено чрез свързване на несвързаното изложение на предишните теми в два изблика на прочутата какофония или “врява”. Това, на свой ред, е прекъснато от звънливия апел на басовия глас: “0 Freunde, nicht deise ТоепеГ (0, приятели, стига вече с тези тонове! Хайде да изпеем нещо, пълно с радост). За кратко новият мотив се прокрадва в духовата секция. Повторено в триумфалното съзвучие в ре ма-жор, съзвучие от тромпети, това е най-простото, но и най-триумфалното съзвучие от всички симфонични мелодии. В поредица от петдесет и шест ноти там има само три, които не са последователни. Това е мотивът, който ще носи Бетовеновата преподредба на Шилеровите строфи:
Ослепителните усложнения, които следват, вкарват изпълнителите и слушателите в царството на старанието и въображението. Към разширения оркестър се присъединяват пълен хор и четирима солисти. Квартетът пее темата в две вариации. Тенорът пее “Радост, радост, като слънцата през вечния път” до висотите на военния марш с турска перкусия. Оркестровата интерлюдия с двойна фуга води до гръмотевичния хор “О, милиони, аз ви прегръщам!”. Солистите разговарят с хора с началните стихове на Шилер, преди друга двойна фуга да подтикне сопрановите гласове да задържат горно ла в продължение на дванадесет безкрайни такта. Кодата вижда как солистите се смесват в нещо като “универсален канон”, преход към ярка полифония и накрая се впускат в съкратената версия на основната тема. Накрая думите “Дъщеря на Елизиум, Радост, 0, Радост, Бог слязъл на земята” се повтарят maestoso преди финалното, утвърждаващо спускане от ла към ре3.
Въпреки поръчката от Лондонското филхармонично общество “Деветата” е представена за пръв път в театър Кернтнертор във Виена на 7 май 1824 г. Композиторът дирижирал. Не чувайки нищо, той изгубил контрол напълно; продължил да дирижира, когато музиката престанала. Един от изпълнителите го обърнал кръгом, за да може да види аплодисментите.
Бетовен винаги е бил възприеман като универсален гений. По време на Втората световна война началните тактове от неговата Пета симфония били използвани, за да обявяват излъчванията на ВВС за окупираната от нацистите Европа. Век и половина след смъртта му неговата версия на An der Freude била приета като официален химн на Европейската общност. Думите, които прославяли всемирното братство на Човека, свързали преднационалис-тическата със следнационалистическата епоха. Било преценено, че мелодията е подходяща за пламенните надежди на един континент, появяващ се от какофонията и врявата на две световни войни.
698
REVOLUTIO
ген и педантичен привърженик на реда, той бил особено обиден от обърканите събития на своето време. Нито веднъж не напуснал околностите на родния си Кьонигсберг и станал още по-недостъпен, пишейки сериозна, трудно четивна, професорска проза. (“Кантианската фаза на Колридж, пише един критик, не подобри неговата поезия.” 9) Въпреки това трите Критики на Кант представляват система от идеи, на които всички следващи философи твърдят, че са задължени.
Kritik der reinen Vernunft (Критика на чистия разум, 1781) отрича, че рационалната метафизика може да се приеме за съвършена наука като математиката. Тя настоява, че всеки феномен, съществуващ извън времето и пространството, има свой собствен неразгадаем източник на съществуване. Всеки такъв източник бил наречен das Ding-an-sich, “нещото в самото себе си”. “Аз трябваше да отменя знанието, написал, оправдавайки се той, за да направя място за вярата.” Разумът трябва да бъде допълнен с вяра и въображение. Kritik der praktischen Vernunft (Критика на практическия разум, 1788) е трактат по морална философия, доразвиващ теорията на Кант за “категоричния императив”. Той се отнася съчувствено към християнската етика и набляга върху дълга като върховен критерий за морално поведение. Kritik der Urteilskraft (Критика на способността за преценка, 1790) е трактат за естетиката. Той прави прочутото разграничение между Verstand (интелекта) и Vernunft (разума) като инструменти за преценка. Кант твърди, че изкуството трябва да служи на морала и трябва да избягва рисуването на противни предмети. “Красотата няма стойност освен в служба на човека.”
Кант бил дълбоко заинтересован от философията на историята. Като своя съвременник Гибън, той бил впечатлен от “тъканта на безумието”, “детинската суета” и “жаждата за унищожение”, които изпълвали историческите документи. В същото време се стремял да открие смисъл сред хаоса. Той го открил в идеята, че конфликтъте учител, който може да превърне рационалността от нещо характерно за няколко благородни индивида до начин на поведение на цялото човечество. В своята “Концепция за универсалната история” (1784) написал: “Хората може да желаят съгласие, но Природата знае подобре какво е по-добро за видовете. [Природата] иска дисонанс.” Политиката на Кант защитава републиканството. Той приветства френската революция, но не и терора, отхвърляйки както наследственото управление, така и наследствените привилегии. В Zum ewigen Frieden (За вечния мир, 1795) той апелирал за създаването на Weltbürgertum, или “Световна общност”, която да се посвети на всемирно разоръжаване и да погребе Баланса на силите. Никоя от тези теми не подхождала особено на един поданик на пруския крал. [genug]