Втората среща на дофинските съсловия в Романс през септември 1788 г. била технически легална, тъй като съвпаднала с одобрената подготовка за Генералните щати. Но тя станала свидетел на приемането на истинска провинциална конституция. Освен че видяла избора на депутати за Генералните щати, сред които бил Лефран де Помпинан, архиепископ на Виена, тя чула и речите за гражданските права от първия си председател, съдията Ж.-Ж. Мониер (1758-1806), бъдещия председател на Избирателната асамблея, и от Антоан Барнаве (1761—93), който скоро щял да стане автор на якобинския манифест. Тя постигнала споразумение за удвояване на представителите на нейните Tiers État, за общ дебат на трите секции и за индивидуално гласуване. Всяка от тези мерки, когато бъдела повторена в Генералните щати, щяла да превърне раболепната институция, свикана от краля, в независимо събрание, готово да приложи своя собствен дневен ред. Както с гордост провъзгласява местният пътеводител, “1788 est l’année de la Révolution dauphinoise”21.
Миниреволюцията в Дофин предизвикала смут в кралския двор. Тя провокирала оставката на главния кралски министър, архиепископ Ломен де Бриен, който задвижил свикването на Генералните щати, но на когото сега било отказано разрешение да пречупи бунтовната провинция със сила. По този начин бил отворен пътят за завръщането на Жак Некер, швейцарския банкер, който бил повикан да спасява кралските финанси. Събитията в Дофин доминирали в дебатите при (второто) събрание на нотабилите, което било свикано във Версай през ноември 1788 г., за да извести докъде е стигнала подготовката за свикването на Генералните щати. Предложенията от страна на дофинците, засягащи ролята на Третото съсловие, несъмнено родили най-радикалния памфлет на деня. “Какво е Третото съсловие? - попитал авторът на пам-флета абат Сейес. - Всичко. А какво беше до сега? Нищо. И какво иска то? Да стане нещо.”22
Във Варшава събранието на Wielki Sejm, или “Четиригодишната конференция” през 1788 г. било замислено като част от кралския план да получи руското одобрение за възстановяване на независимостта на Републиката. То стартирало процес на реформи в Полша-Литва, които се развивали паралелно със събитията във франция, докато и двете не били обуздани чрез насилие. Много неща се променили през последните години. Фридрих Велики бил мъртъв, а новият крал на Прусия се отнасял добре към своите полски съседи. Русия била ангажирана с кампаниите си срещу шведите и
704
REVOLUTIO
турците. Австрия при Йосиф II била заета с Нидерландия. През 1787 г. Станислав Август преценил, че е назрял моментът за началото на преговорите с императрица Екатерина. Ако тя позволяла на Републиката да събере модерна армия и финансови и административни структури, които да я подкрепят, кралят незабавно щял да подпише договор за съюз с Русия за съвместни операции срещу турците. Тогава Русия и Републиката можели да преследват своите цели в съгласие. През май кралят приел руската императрица на Днепър в кралския замък Канев. На тази, последна среща с бившата си любовница, той научил малко от Екатерина. Но постепенно се изяснило, че императрицата, която преговаряла и с Йосиф II, не е склонна да приеме неговите предложения. В действителност тя била решена да поддържа статуквото на всяка цена. Полските амбиции нямало да бъдат удовлетворени.
Полският парламент притиснал, без да се съобразява с вътрешните аспекти на кралския план. През октомври 1788 г. той се обявил за конфедерация и за подчинение на вота на мнозинството, като по този начин заобиколил liberum veto на своите русофилски членове. После гласувал за създаване на национална армия от 100 000 души, стъпка, която била блокирана още по времето на гарантираната от руснаците конституция през 1717 г. Той също така подкрепил “сближение” с Фридрих ВилхелмН от Прусия. Неговите активисти се групирали около англофилския крал, който мечтаел за монархия в британски стил, и около група от интелектуалци - преподобния Хюго Колатай (1750-1812), ректор на реформирания Ягелонски университет, преподобния Станислав Сташик (1755-1826) и Станислав Малаховски (1736-1809), говорител на Сейма, които били пламенни привърженици на американския пример. След три години на бурно законодателство техният кратък момент на слава щял да дойде през май 1791 г., когато прокарали своята Конституция от трети май (виж по-долу).