В Австрийска Нидерландия революцията се движела още по-бързо. През август 1789 г. силната архиепископия на Лиеж била завладяна от “патриоти” в безкръвен преврат. През август генерал Дьо Мерш събрал патриотична армия, за да се противопостави на австрийците. Демонстрациите в Гент завършили през ноември с кървави кланета; и накрая, през декември, Брюксел прогонил австрийския си гарнизон. До края на годината бил обявен независимият Съюз на белгийските държави. Той издържал тринадесет месеца преди повторното влизане на австрийците със сила през февруари 1791 г.
Във франция въвеждането на обща конституция (септември 1791) изисквало избори, които да отстранят първоначалните, умерени водачи. Новото Законодателно събрание не било настроено добре към монархията. То се борило да завземе властта в продължение на дванадесет месеца, докато не било победено от Декларацията за републиката и откриването на Националния републикански конвент. После, през лятото на 1792 г., когато франция била във война, най-активните членове на революционното движение били отвлечени от крайните радикали, които по-рано били завзели контрола върху общинската комуна в Париж. Следователно, ако Генералните щати и Националното събрание (1789-91) били доминирани от конституционалистите на Мира-бо, а Законодателното събрание (1791-2) - от републикански настроените жирондисти, Националният конвент (1792—5) получавал своите заповеди от екстремистки настроените якобинци на Робеспиер.
Двете ужасни години на якобинското превъзходство започнали по време на страха от нашествие през 1792 г., когато се смятало, че пруската армия се намира на разстояние един изстрел от Париж (виж по-долу). Когато кралят освободил своите жирондистки министри в очакване на чужда помощ, започнало да се надига народното недоволство. През юли, когато манифестът на херцог Брунзуик обявил неговото намерение да освободи краля и да екзекутира цялото население на Париж, ако кралският дворец бъде докоснат, недоволството кипнало. Точно това бил претекстът, от който се нуждаели якобинците, за да обявят, че “отечеството е в опасност”, и да апе-
708
REVOLUTIO
GAUCHE
От най-ранните дни на френските Генерални щати благородниците от дворцовата партия несъзнателно се разположили отдясно на краля, докато Третото съсловие седнало отляво. Да седиш от дясната страна на властта, като “отдясно на Бога” било общоприет знак за привилегия. В резултат на това “дясното” се превърнало в естествен синоним на политическата върхушка, докато “лявото” се прилагало по отношение на нейните опоненти. Тези разделения станали още по-очевидни в Националния конвент след 1793 г„ където якобинците и техните съюзници заели пейките в лявата и горна част на залата. Те оформили революционния блок от депутати на “Montagne”, който физически се извисявал над умерените от “Plaine” отдолу. Опозицията “ляво” и “дясно” осигурила основната метафора за политическия спектър от тогава нататък1.
Но метафората си има своите проблеми. Тя върши работа само ако политическият спектър се вижда подреден по права линия, а “ляво” и “дясно” са разделени от помирител-ския “център” между тях:
Реформа––––––— Статукво ––––––— Реакция
крайно ляво—централно ляво—ЦЕНТЪР—централно дясно—крайно дясно Ляво Дясно
В тази схема е вероятно най-успешните политици да са онези, които владеят консенсуса в “централното поле” с помощта или на умерените леви, или на умерените десни.
Марксистите и други диалектици обаче виждат политическия спектър не толкова праволинеен, а биполярен. В тяхната схема политиката представлява борба, където две противоположни сили са обречени да се състезават и където едната или другата непременно ще установи своето превъзходство. В дългосрочен план, като в игра на дърпане на въже или при две везни, центърът не може да задържи баланса до безкрайност и винаги трябва да даде предимство на “левите” или на “десните”. Идеята за политически ред, базиран върху консенсуса, толерантността, компромиса, въздържанието или взаимното уважение към закона, е “буржоазна илюзия”.