Ако повечето якобинци били професионални адвокати и журналисти, мнозинството от техните активни привърженици били извлечени от средите на анонимните пролетарии от парижките предградия. Тези санкюлюти включвали в себе си елементи, още по-радикални от всяка от групите или индивидите, които действително упражнявали властта. Към тях се числели първите в Европа комунисти, социалисти, фе-министи. Организирани в къщи за срещи във всяка от парижките “секции”, съмнителни образования като Société Patriotique de la Section du Luxembourg или Société Fraternelle des Deux Sexes du Panthéon-Français упражнявали влияние, което не винаги било оценявано подходящо. Действително от гледна точка на революционна движеща сила те може да са били по-ефективни от буржоата, на които обикновено се приписват заслугите за това. От техните среди излизали много от революционните комисари от якобинския период. Те създали една трайна традиция, която оспорвала установената власт във всяка от “революциите” от XIX век28.
Опозицията на Революцията се появила в много форми и от всички страни. Тя може да се класифицира като политическа, социална, идеологическа и регионална. Първоначално се съсредоточила в кралския дворец, където “ултрите”, водени от графа на Прованс (по-кьсно Луи XVIII), се стремели да възстановят предишното статукво. Към тях се присъединило мнозинството от лишените от собственост аристократи и гра-мадна армия от émigrés, висши и низши. Те се противопоставяли не само на републиканците и якобинците, но и на конституционапистите: презрението на двора към генерал Лафайет например не познавало граници. След 1792 г., когато Революцията получила атеистичен, а не само антиклерикален обрат, всички римокатолици и следователно огромното мнозинство от населението били засегнати. Този главен източник на контрареволюционни чувства останал активен до Конкордата на Бонапарт с Папството през 1801 г. Селските маси, които получили своята свобода през 1789 г., дълго били смятани за най-облагодетелстваните от революцията. Сега обаче, общо взето, се признава, че една бездна на неразбиране разделяла селския дух от революционните водачи в Париж. Селячеството скоро се обърнало против тиранията на републиканския режим, който мнозина смятали за по-лош от неговия предшественик.
Интелектуалната опозиция на революционните идеи не била формулирана напълно преди Реставрацията. Но нищо не можело да бъде по-враждебно от Considérations sur la France (1796) от савойския магистрат Жозеф дьо Местр (1753-1821 ), който приемал революционерите за слуги на Сатаната. Той също така се противопоставил на течението на просветения универсализъм, което намерило своя път в революционната мисъл. Той написал, че често е срещал французи, италианци, немци и
716
REVOLUTIO
руснаци - “Но що се отнася до Човек, аз никога в живота си не съм срещал такъв.” Неговият съвременник, Антоан Риварол (1753-1801), известен като “le Comte de Rivarol”, който написал прочута беседа в похвала на френския език, бил принуден да избяга, когато започнал да пише контрареволюционни памфлети. “Човек не стреля с оръдия ! срещу идеи”, написал той.
Няколко френски провинции останали верни роялисти в сърцата си и постоянно се надигали на открит бунт. Роялистки вълнения трябвало да бъдат потушавани дори в Париж, особено на 13 вандемиер IV (1795). В някои по-отдалечени департаменти, като Ле Гард, съпротивата продължила чак до 1815 г.28 Най-решителната съпротива обаче несъмнено била концентрирана на запад. Народната ярост там се надигала в продължение на няколко години след първоначално благосклонната реакция към падането на Ансиенския режим. През 1792 г. много енории подкрепили свещениците, които отказали да се закълнат във вярност на държавната върхушка. Те често били наказвани от банди на граждани, които обикаляли из провинцията, разбивайки църкви и нападайки “вироглавите”. През 1793 г. същите села били ударени най-тежко чрез въвеждането на всеобща военна повинност за мъжете. Те били особено обидени от изключенията, които често се правели за синовете на републиканските администратори и чиновници: изглеждало така, че на селяните католици се нареждало да умират за атеистичната Република, която те никога те били искали. През май 1792 г. Дантон бил информиран за заговор, който уж бил мътен от маркиз Де ла Руари в Бретан. Заговорът бил задушен още в зародиш; но той бил предшественик на два взаимос-свързани случая на масов бунт - въстанието във Вандея и войните на шуаните, които щели да обхванат Запада за повече от десетилетие.