жие през фазата на най-екстремния якобински фанатизъм. Техните врагове не се поколебали да предприемат мерки на геноцид, а после да покрият жертвите си с клевети. Наполеон ги наричал “гиганти”. На франция й трябвали 200 години, за да постигне историческо примирение с тази ужасна история на populicide, на génocide franco-français.
“Шуанериите” от 1793-1801 г. споделяли много от основните мотиви на Вандейс-кото въстание; и се застъпвали географски с него. От друга страна, те били много по-широко разпространени, обхващайки по-голямата част от Бретан, Нормандия и Ан-жу; и тъй като преминали в партизанска война, били много по-продължителни. Шуаните получили името си от chat-huant, или “свиркането”, което било любимото средство за общуване на селските младежи в гората. Първият им признат водач Жан Ко-терю, лесничей от Сен Оуенде Туй край Ле Ман, получил прозвището Жан Шуан. За републиканските власти те били просто “разбойници”; но устояли на три продължителни кампании срещу всички сили, които Републиката успяла да събере.
Първата кампания (от октомври 1793 до април 1795 г.) била подпалена от преминаването на вандейците през Западна Нормандия, където 5000 шуани се присъединили към техните редици. Накрая била преустановена след примирието, в което Директорията предложила да прекрати преследването на неположилите клетва свещеници. Втората кампания (от юни 1795 до април 1797 г.) започнала с дързък набег срещу републикански арсенал в Пон де Бюи в Бретан. Тя обещавала да се превърне във война между редовни армии, когато роялистките сили слезли от британски кораби на близкия полуостров Куилберон. Но генерал Хох се оказал повече от способен за своята задача: след като унищожил акостиралите на брега сили, той постепенно умирот-
720
REVOLUTIO
ворил провинцията, комбинирайки религиозната толерантност с безпощадни военни мерки. Третата кампания (от септември 1797 до юли 1801 г.) била провокирана от решението на Директорията да анулира изборните резултати във всички départements на север и на запад, където монархическите кандидати спечелили категорично. Тя се характеризирала с подновено преследване на неположилите клетва свещеници и със серия убийствени местни конфликти между шуаните и “Bleus”. През 1799 г., под ръководството на Жорж Кадудал (1771-1804) от Керлеано в Морбиан, въстаниците успели да координират своите действия и бързо да окупират няколко града, включително Ре-дон, Ле Ман, Нант и Сен Брю. Но техният успех свършил при консулството на Наполеон, който последвал стратегията на Хох. Повсеместните вражди престанали след уреждането на религиозните проблеми, въведено с Конкордата от 1801 r.; но местните бунтовнически групи продължили да бродят из горите, докато Кадудал не бил заловен и екзекутиран през 1804 г.32 [chouan]
Никое точно описание на Контрареволюцията не може да не отбележи бързо променящите се знаци по пейките в събранието. Конституционапистите, които повели Революцията през 1789 г., вече били броени сред “реакционерите” през 1792 г. Една от най-решителните вълни на съпротива, която подпалила бунтовете в Лион, Марсилия, Бордо и другаде през юни 1793 г., била задвижена в подкрепа на жирондисти-те, които доскоро били най-близките съюзници на якобинците. Дори санклютите, които си спечелили правото да гласуват и правото на евтин хляб, с времето се обърнали против своите якобински покровители. Бонапарт, за когото се смятало, че е предал както Бурбоните, така и Републиката, привлякъл омразата както на “Белите”, така и на “Червените”. Експлозията на “адската машина” в Париж на 24 декември 1800 г| която целяла да убие Бонапарт, докато пътувал към операта, било работа на роялистките émigrés, но тя била използвана като претекст, за да оправдае екзекуцията на
CHOUAN
ПРЕЗ по-голямата част от XIX и XX век местната политика на западния регион от департамента Сарте, отвъд Ле Ман, била доминирана от устойчива дясна, антирепубликанска традиция. Тя се откроявала в очевиден контраст с региона на изток, доминиран от също толкова устойчив ляв, антиклерикален и прорепубликан-ски блок, la zone rouge, който през 60-те години на XX век все още гласувал за комунистите. Моделът не може да бъде приписан на социални, земевладелски или религиозни фактори. Според един водещ френски селски историк той може да бъде обяснен с тлеещата травма от бунта на шуаните от 1793-9 г. Това е още по-забележително, тъй като cahiers de doléances от 1789 г. показват, че повечето войнствени протести срещу десятъка и духовенството се зараждали на запад, а не на изток. Поведението на революционната Република очевидно е било толкова екстремистко, че е превърнало своите първоначални привърженици в заклети врагове. Епекторалното поведение в Петата република все още било повлияно от грешките на Първата. “Невъзможно е, написал Ле Роа Ладури, да се обясни настоящето чрез настоящето.”’ Ако това е вярно за един френски департамент, в колко по-голяма степен то може да се приложи към Европа като цяло?