КОНТИНЕНТ В СМУТ
721
якобинските и републикански опоненти. Всеки неуспял опонент можел да бъде осъден като “реакционер”. [rouge]
Насилието е единствената черта на Революцията, която нейните критици винаги намират за най-отвратителна. Управлението на тълпата и линчуването започнало от самото начало на 14 юли 1789 г., когато главите на губернатора на Бастилията Дьо Луней и на другите жертви били пренесени върху пики на парад през Париж. Своеволните атаки срещу хората и срещу имотите на свещениците и аристократите били всеобща практика. Имало безразборни кланета, като това в парижките затвори през септември 1792 г.; имало много убийства, като това на Марат; имало и ужасни избивания за отмъщение, като тези, които били извършени в Марсилия след падането на якобинците. Никое от тези събития не било единствено по рода си. Но два аспекта от революционното насилие нямат прецедент: единият бил абсолютният мащаб на военните жертви, който нараснал заради използването на масови наборни армии; другият бил хладнокръвното царуване на политическия терор, развързан от якобинците. В сферата на масовата психология и двата феномена се свързват с огромната енергия на една паднала духом и банкрутирала нация в двадесетгодишна вакханалия на ентусиазирани завоевания. И двата можели да бъдат избегнати.
Царуването на Терора било започнато от (втория) Комитет за обществено спасение и прокарано като преднамерен политически инструмент. То не било ограничено до унищожаването на активните противници на Революцията. Било предназначено да създаде такъв климат на страх и несигурност, че самата мисъл за противопоставяне да бъде парализирана. Неговите оръжия близнаци могат да се открият, от една страна, в Закона за подозрителните, а от друга - в Революционния трибунал. Първият изисквал всички граждани да донасят против всеки, който може да бъде заподозрян в това, че таи лоши чувства по отношение на властите. Свързан със Закона за максималните цени, който превърнал цялата икономическа сфера в източник на потенциални престъпления, той излагал всяко френско семейство на опасността от внезапна, неоснователна катастрофа. Вторият закон, който рядко прилагал нещо друго освен издадена набързо смъртна присъда, подхранвал гилотината с постоянни доставки на невинни. Общата бройка в Париж стигнала до десетки хиляди. В провинциите законът бил подкрепен с военна сила. Отрезвяваща е мисълта за това, че на всяка жертва на Терора в Париж се падали по десет убити във Вандея.
Но духът на Терора не престава да ни удивява. Той създал благоприятен климат за шпиони, информатори и неограничени подозрения. Произвел сцени на претъпкани двуколки, возещи осъдените по изпълнените с омраза улици, на мъже и жени, изправени пред смъртта, понякога ведри и спокойни, а понякога окаяни и пречупени, на жестоките tricoteuses, изплитани до гилотината, докато отрязаните глави падали в близкия кош. В ужасното бедствие на обстоятелствата той създал огромен репертоар от черен хумор. Дантон, когато го попитали за името и местопребиваването му, отговорил: “Аз съм Дантон, име доста добре известно. Местожителството ми е Le Néant [Изтребване]; но ще живея в Пантеона на Историята.” Демулен, когато го попитали за възрастта му, казал: “Моята възраст е същата като на bon sansculotte Иисус: фатапна възраст за революционери.” Той бил на 38 години. Луи XVI на ешафода започнал недовършената си реч: “Умирам невинен и прощавам на враговете си, започнал той, желая кръвта ми…” Дантон, изпаднал в същото затруднено положение, ка-
46. Европа
722
REVOLUTIO
ROUGE
Шрикольорът от 1789 г. бил направен от бялото кралско знаме на Франция и от червено-синьото знаме на Париж. Било му съдено да стане флаг на Френската република, Същите цветове, подредени хоризонтално, били приети от Батавската република през 1794 г., наследявайки подобния, но много по-стар флаг на Обединените провинции.
Но революционерите скоро възприели червения флаг. В римски времена червеният флаг означавал война. Червеното било цветът на кръвта, огъня и магията. По традиция неговата модерна кариера започва през 1791 г. когато тълпата, атакуваща Тюйпери, вдигнала напоеното с кръв кралско знаме. След това “червено” и “бяло” били приемани като цветовете на революцията и контрареволюцията. Стендал използвал варианта на Le Rouge et le Noir, за да опише борбата между радикалите и клерикапната реакция по време на Реставрацията.