Германия, като Италия, била изграждана и разграждана няколко пъти по време на революционните войни. През 90-те години на XVIII век се задвижвали важни промени, дължащи се на пруските придобивки от последните две Поделби на Полша. При фридрих-Вилхелм II (упр. 1786-97) Прусия дори рискувала да се съюзи с Полша-Литва. Но логиката на руската сила скоро я вкарала обратно В строя. До 1795 г. Берлин бил овладял както Данциг, така и Варшава и се оказал начело на население, което било 40% славянско и католическо, с много голям брой евреи. Една пета от населението на Прусия било с имигрантски произход. Краткото властване във Варшава на Е. Т. А. Хофман (1776-1822) не преминало без следа. Авторът на Phantasiestdcke (1814),
742
REVOLUTIO
ILLYRIA
КАТО много от краткотрайните създания от Наполеонова епоха Илирийските провинции от 1809-13 г. продължили да излъчват своя чар дълго след официапното им ,с1рформироване. Прикрепени към управляваното от Франция Кралство Италия, те включвали дълъг участък от Адриатическото крайбрежие от Триест до Дубровник, капо и важни части от Каринтия, Карниола, Истрия, Словения, Славония и Крайна. Техният френски губернатор пребивавал в столичния град Любляна (Лайбах). Краткият интервал на свобода от Хабсбургското управление бил достатъчен, за да подпали както дълготрайното “или-рийско” движение сред словенците и хърватите, така и продължителната италианска рес-тавраторска кампания за възвръщане на Триест и Фиуме (Риека). (Виж Приложение III, стр. 1237.)
След 1815 г. специалният характер на региона бил подчертан, когато Хабсбургското управление било възстановено в рамките на отделното “Кралство Хърватия-Славония”, Този експеримент завършил на свой ред насред вълненията от 1848-9 г., когато банът на Хърватия, генерал Иелашич, повел своята армия на бой срещу силите на унгарското национално въстание. С известно забавяне Хърватия била наградена с обширна автономия в рамките на Хабсбургското Кралство Унгария.
“Илиризмът” набрал инерция най-напред през 30-те години на XIX век като движение за защита на южните славяни в Хабсбургските владения от нарастващото въздействие на чуждестранното културно господство1. То било засилено от опита да се наложи маджар-ският като официален език в Хърватия-Славония. От средата на XIX век обаче националното възраждане на словенците, с център Любляна, бързо се отклонило от това на хърватите с център Загреб (Аграм). Словенците, които след 1867 г. се озовали в австрийския сектор от дуалистичната монархия, обработили и систематизирали свой отделен словенски език, който притежавал фиксирана литературна форма още от времето на Реформацията2. Хърватските лидери, обратно, решили да се присъединят към група сръбски културни активисти и заедно с тях да създадат общия литературен език, известен като “сърбохърватски”. Те го базирали върху тъй наречения “щокавски” диалект, който използва sto, противопоставяйки го на са или kai като дума за “какво”. В същото време укрепили своята отделна национална идентичност, наблягайки върху своята привързаност към римокатолицизма (противопоставяйки го на сръбското православие) и върху изписването на сърбохърватския с латинската азбука3. До 1918 г. словенците и хърватите се проявили като различни, но все пак сродни националности в рамките на Южнославянското движение. И двете играли важ-на роля в образуването на югославската държава4, [cravate] imakedoni [Sarajevo]
След 1945 г., макар че реконструираната Югославска федерация била напълно подчинена на Титовите комунисти, Словения и Хърватия получили автономен статус в рамките на Федерацията заедно със Сърбия, Черна гора, Босна и Македония. Словения, най-малкият и най-богатият компонент, притежавала брутен национален продукт на глава от населението, подобен на австрийския. През 1992 г. тя първа поведе борба за независимост. Хърватия извади по-малко късмет. Въпреки подкрепата на Европейския съюз, нейната декларация за суверенитет я хвърли стремително първо във война с водените от сърбите останки от Югославската федерация, а после и в насилственото разделяне на Босна. Само времето ще покаже дали наскоро излюпените републики Словения и Хърватия ще се окажат по-дълготрайни от отдавна забравените Илирийски провинции, към които някога са принадлежали.