Партизаните от Наполеонова Испания имали много наследници, не само в лицето на популярните герои от колониалните войни и горските революционери от Латинска Америка. Но те имат и свои последователи в самата Европа — в лицето на руските анархисти, на партизаните и maquisards от антинацисткото съпротивително движение и, в лицето на ИРА и ЕТА, “градските партизани” на модерния политически тероризъм1.
Единственият главен диспут е свързан с това кой е започнал пръв. Във френската историография първенството се дава не на испанските партизани, а на “Жан Шуан” и неговите последователи, тоест на французите, които предизвикали силата на Републиката повече от десетилетие преди френските армии да навлязат в Испания2.
1809 г. второто поражение на австрийците предало Краков на Княжеството; но не последвала помощ за възвръщане нито на Данциг, нито на Литва и на провинциите, погълнати от Русия. Полските доброволци служили във всички фази от революционните войни, от легионите в Италия през 1796 г. Но жестоките финансови изисквания, символизирани от тъй наречените “байонови сборове” и постоянните жертви от новобранци, загинали и mutilés, надигнали народното негодувание. Наполеон никога не разкрил крайните си намерения за Полша, дори през 1812 г., когато за кратко контролирал почти цялата историческа полска територия. Неговата легенда виреела подобре във времената на романтизма, след смъртта му, отколкото приживе. Когато неговият най-верен лейтенант, маршал Понятовски, пришпорил своя кавалерийски кон във водите на Елстер в края на Битката на нациите, той изразявал отчаянието на един много измамен и уморен народ.
Великобритания, макар и свободна от френска окупация, била разтърсена до корен от революционните войни. Действително, докато вътрешният враг бил отблъснат, имало моменти, когато вътрешната революция се задавала на хоризонта. През 1797-8 г. съвпадането на морските бунтове в Спитхед и Нор с бунта на Обединените ирландци на Уулф Тоун било особено опасно. Воденето на почти постоянна война с
748
REVOLUTIO
франция определено забавило политическата реформа. Обединението на Великобритания с Ирландия например, което се осъществило през 1801 г. като последствие от поражението на Тоун, било засенчено от отлагането на обещаното равноправие за католиците за още тридесет години. В същото време чувството за британска солидарност било засилено много от серията морски победи и от заплахата от френска инвазия, която действително се осъществила в един случай през 1798 г. в далечния край на Ирландия. Престижът на парламента бил засилен от великолепната борба между Пит Младши и неговия красноречив противник Чарлз Джеймз Фокс (1749-1806). През цялото време британската търговска, колониална и икономическа сила продължила да нараства. Списъкът на колониалните придобивки от Франция, Испания и Холандия ставал все по-дълъг. У дома Актът за общото заграждение (1801) ускорил сил-но темпото на социалната промяна. Каледонският канал (1803-22) бил построен въпреки войната. А през 1811 г. започнала първата атака на лудитите срещу машините в Нотингам. В същата година старият крал най-после бил обявен за непоправимо ненормален и бил наследен от сина си, принц-регента. Регентството, 1811-20 г., се оказало един от най-великолепните интервали за британската архитектура, меценатство и за висшето общество.
Скандинавия също избегнала Революцията, но не и свързаните с нея вълнения. Швеция на два пъти влизала във войни с Русия. През 1788-90 г., след морската победа при Свенскунд, тя се измъкнала невредима. През 1808-9 г. изгубила Финландия и в последвалата катастрофа - своя крал Густав IV Адолф (упр. 1792-1809). Конституцията от 1809 г. въвела ограничена монархия и един от бившите маршали на Наполеон Жан-Батист Бернадот (1763-1844), бил поканен да приеме трона като Карл XIV. Той влязъл в антифренската коалиция, участвал във войната за освобождаване на Германия и отделил Норвегия от Дания. [NORGE]
Дания, от друга страна, отчаяно се опитвала да поддържа политика на неутралитет, чрез която на два пъти си навлякла безмилостното отмъщение на Британия. Под управлението на великия реформатор К. Д. ф. Ревентлов (1748-1827) Датското просвещение постигнало много неща, включително освобождаване на крепостните, граждански права за евреите, свободна търговия и свободна преса. Но това не спасило страната от нейните съседи. През април 1801 г. датският флот бил потопен край Копенхаген в една битка, за която се смята, че Нелсън вдигнал далекогледа към сляпото си око и отказал да даде сигнал за прекратяване на огъня. През септември 1807г. градът бил обсаден от британците и принуден да капитулира. След това датчаните преминали изцяло на френска страна, за което били наказани надлежно от Бернадот и от Виенския конгрес.