През XX век нацистите най-общо се смятаха за главните крадци на произведения на изкуството. Гьоринг се мислел за ценител; а Хитлер, бившият студент живописец, планирал да създаде най-големия художествен център на света в родния си град Линц. Краков, Париж, Флоренция, Гент и Амстердам, както и множество по-малки центрове, били ограбени напълно. Влакови композиции с плячка пристигали в Райха от изток. В края на войната хиляди от европейските художествени съкровища били открити в една изоставена солна мина край Алт Аузее в Австрия3.
Грабежите на нацистите обаче представят по-малко от половината от цялата история. Не било нужно нацистите да учат руснаците на плячкосване. Петдесет години след войната цели купища от стари майстори и други нацистки придобивки, които Червената армия плячкосала от германските крадци, започнали да се появяват на бял свят в Русия. Тъй наречената златна Маска на Агамемнон от Микена например и 16 000 експоната от “Съкровището на Приам” от Троя, някога занесени в Берлин от Шлиман, били открити през 1991 г. в Москва4. Неизвестни на никого освен на КГБ и на шепа реставратори, тези “трофеи” и “специални находки” били държани в тайна в продължение на половин век в Ермитажа, в музея “Пушкин” и в Загорския манастир. В по-голямата си част те произхождат от частни колекции като тези на Херцог и Хатвани в Будапеща, на Франц Конигс в Амстердам или на фондацията “Кребс” в Манхайм. Става дума за милиони произведения на изкуството. Проблемът, както и в случая с Британския музей, бе да бъдат убедени руснаците, които са ги намерили, че намирането е нещо различно от задържането.
752
REVOLUTIO
Не че другите съюзници остават извън подозрение. Берлинската колекция Моцарти-ана, която през войната била пренесена в Полша за по-голяма сигурност, не се е върнала от университетската библиотека в Краков. През 1990 г. безценни предмети от “Куедлинбур-гското съкровище”, включително илюстрирана немска Библия от IX век с подвързия, инкрустирана със скъпоценни камъни, бяха намерени в един гараж в Тексас, някога собственост на бивш лейтенант от армията на САЩ.
Не е нужно да се казва, че законовата концепция за “културната собственост”, както е формулирана в Хагската конвенция от 1954 г., е сравнително скорошно нововъведение6.
Наполеоновите войни не затруднили руската териториална експанзия на изток. От 1801 г., с анексирането на Грузия, започнало шестдесетгодишното завоюване на Кавказ. През 1812 г., в същото време, когато Наполеон приближавал към Москва, една руска експедиция създала малката колония Форт Рос на крайбрежието на Северна Калифорния - повече от тридесет години преди американските пионери да стигнат ДО ТОЗИ раЙОН42. [GAGAUZ]
С времето започнали да се усещат както преумората от Континенталната система на франция, така и ефектът от британската блокада. Те лежали в основата на съюза на царя с Швеция от март 1812 г. и на разгръщането на Наполеоновата Grande Armeé от около 600 000 души на западната руска граница. Те също така осигурили основния кокал в спора, който довел до безславната война от 1812-14 г. между Британия и Съединените щати. Американското корабоплаване било заклещено между противоречивите наредби на англичаните и французите; а през 1807 г. завладяването на американския Chesapeake от екипажа на кораба на Негово величество Leopard предизвикало сериозно оскърбление. Президентът Джеферсън въвел свои собствени наредби, зачитащи “мирното сдържане” и “ненамесата”, но после отстъпил пред исканията на “военните ястреби” от Дванадесетия Конгрес. Американските сили не успели да спечелят никакви значителни територии в Канада; а британците не успели да наложат отново контрола си над своите бивши колонии. От по-късна перспектива е ирония на съдбата да се помисли, че Континенталната система е довела както до изгарянето на сградата на изпълнителната власт, известна от 1814 г. като Белият дом, така и до изгарянето на Москва.
Руската кампания от 1812 г. била, както той самият признал по-късно, най-голямата грешка на Наполеон. Той я нарекъл своята “Полска война”, тъй като по-голямата част от военните действия се водили на традиционна полска територия и тъй като евентуален успешен изход неизбежно щял да повдигне въпроса за възстановяването на Пол-ша-Литва. Границата, която прекосила Grande Armée на 22 юни 1812 г., едва наскоро се била превърнала в граница на Руската империя. В очите на местните жители това било историческата граница, свързваща Полша с Литва, [mir] Наполеон бил изправен пред ясен избор между политическа кампания, в която би могъл да използва армията, за да освободи крепостните и да мобилизира антируските настроения на населението, или на чисто военна кампания, в която изходът щял да бъде оставен един-