В средновековните времена бремето за грижите падало върху църквата и било фи-I нансирано от десятъка. Св. Бернар основал традицията на благотворителността в манасти-I рите, св. Франциск — традицията за социалното действие сред общността. И двамата има-I ли много последователи. Кралски, аристократични и общински покровители основали широка мрежа от maisons-Dieu за болните и недъгавите, приюти за поклонниците, пътниците и странниците, на къщи за милостиня за достойните бедни и приюти за прокажени. Един голям град като Лондон притежавал множество специализирани институции като болницата “Св. Бартълъмю”, “Св. Мери от Витлеем” или “Бедлъм” за лудите и “Св. Мери” - “Странноприемница за покръстените” за покръстените евреи, прогонени от своята общност3. Както другаде богатите търговци като сър Ричард Уитингтън (поч. 1423), известно време лорд-кмет, оставили щедри дарения. [LEPER] [MERCANTE]
Тази средновековна система започнала да се пропуква в периода на Реформацията, особено в протестантските страни. Разпускането на английските манастири (1540) имало последствия, с които твърдо наложените Елизабетински закони за бедните не успели да се справят. Модерна Европа била длъжна да търси нови решения. С нарастването на населението благотворителните институции ставали много по-големи и по-специализирани. На-
ЮЗИНАТА НА СВЕТА
787
рочно построените за тази цел домове за ветерани, убежища за душевно болни, приюти за бедни, трудови колонии и благотворителни училища се размножавали бързо през XVIII и XIX век. Либералните и хуманитаристките движения прилагали натиск за отмяна на робството, мъченията и унизителните условия. Бремето на финансирането и администрирането преминало от Църквата към енорийските и градските съвети, към частни милосърдни общества и по-късно към държавата. [Р1СА1Ю1 |ТОЯМЕ1ЧТА|
Разширяването на благотворителните дейности обикновено се възприема, във вигс-ката традиция, като доказателство за марша на цивилизацията напред. Някои историци обаче мислят другояче. Те посочват, че, докато институциите за социални грижи се разширявали много, подлагали все по-нарастваща армия от затворници на все по-големи нива на репресия. Получателите на помощи може би не са се страхували от бруталните физически издевателства от миналото, а от това, че строгите режими на психологическа и морална принуда могат да ги лишат от тяхната свобода, тяхното достойнство и тяхната индивидуалност. Организацията в групи нараствала в широк спектър от социалния живот, във военните паради, в училищната класна стая, във фабриките, в болничните отделения, в приютите. Нейните създатели я възприемали като необходимата цена за ефикасността.
Но може да е имало и тъмна страна. Човек трябва да се учуди дали организирането на масите не е свързано по някакъв начин със стремежа към по-либерални политически институции. Непрестанният труд бил съдбата както на заетите, така и на безработните. И както отбелязал цинично Ницше: “Работата е най-ефикасната форма за правене на политика.” Политическият контрол можел да бъде разхлабен само когато социалният контрол се затегнел.
Тази линия на мислене е загатната в работата на френския философ и историк Мишел Фуко (1926-84). Самият той садомазохист, починал от СПИН, бил решен да изследва екстремалните преживявания и се превърнал в безпощаден критик на модерната социална реформа. Неговите изследвания върху историята на приютите за душевно болни, които заключвали най-уязвимите от погледа на света, или върху сексуалните отношения, които изтикват основните човешки инстинкти в царството на лицемерието и табутата, го накарали да обяви модерните времена за “Епохата на Репресията”4. Всички социални връзки се определят от властта. “Буржоазното общество, декларира той, беше общество на досадна и фрагментирана перверзия.”9 Фуко повдига въпроси, към които онези затворници в трудовите колонии от XIX век сигурно биха се отнесли доста съчувствено.
И накрая, във военната сфера, както генералите, така и политиците размишляват върху конфликтите, в които цивилни и жени биха могли да бъдат ангажирани във военните действия, в които щели да бъдат мобилизирани наборни армии с нечувани дотогава размери и в които редовните офицери, въоръжени с разписания на железниците, щели да ръководят мъже, въоръжени с картечници, върху бойно поле, което можело да бъде подложено на 20-тонен високоексплозивен артилерийски огън върху квадратен фут за един час. От всички предизвикателства това било единственото, което до 1914 г. те били най-малко подготвени да посрещнат. Размислите върху участието във войната не накарали европейците да намалят военните си сили. През 1797 г. Кант издал окончателната си морална присъда. “Войната, написал той в края на сво-