Alles Vergängliche Ist nur ein Gleichnis;
Das Unzulängliche Hier wird’s Ereignis;
Das Unbeschreibliche,
Hier ist’s getan;
Das Ewig-Weibliche Zieht uns hinan.
(Всички преходни неща/ Са само притча;/ Непостижимото/ Тук става реалност;/Тук неизказаното се постига;/ Вечната Женственост/ Ни привлича напред.)16
По-късната фаза на Романтизма придобила особено болезнен характер. Тя била свързана с туберкулозата, от която страдали много творци,и с опиума, който обик-
ЮЗИНАТА НА СВЕТА
795
новено бил предписван като лекарство срещу нея. Родоначалник бил Томас де Куинси (1785-1859), който избягал от Класическото училище в Манчестър и който живял като бездомен скитник, преди да стане наркоман в Оксфорд. Неговите “Признания на един английски консуматор на опиум” (1822) упражнили силно формиращо влияние върху американския автор на гротески Едгар Алън По и върху Бодлер. Странните, мистични излияния от последните години на Словацки се отнасят към същата история’7, както и стиховете на Жерар Лабруние или Де Нервал (1808-55), шизофреник, “суперро-мантикът”, “най-романтичният от всички тях”:
Ой sont nos amoureuses?
Elles sont au tombeau.
(Къде са нашите любовници, нашите момичета? Те са в своя гроб.)18
В очевидното умопомрачение и в интереса към виденията и халюцинациите не е трудно да се видят ранните семена на символизма, фройдизма и декаданса, които щели да оформят толкова важни елементи от модернизма (виж по-долу).
Братството на прерафаелитите било основано през 1848 г. в една къща на Гоу-ър стрийт, Лондон, от кръг поети и художници, които се събрали около Данте Габриеле Росети (1828-82), син на неаполитански изгнаник. Въпреки континенталните извори на вдъхновение, то останало изключително английско движение, но и прототип на епохата. Освен братята Росети негови водещи членове били Дж. Е. Миле (1829-96), У. Холмън Хънт (1827-1910), Форд Медъкс Браун (1821-93) и Едуард Бърн-Джоунс (1833— 98); и намерило своя герой в лицето на критика Джон Ръскин (1819-1900). Групата получила името си от общия ентусиазъм на своите членове към изкуството на италианския куатроченто, което подхранвало техния бунт срещу съвременната им академична живопис. Те били силно завладени от връзките между изкуството и литературата - Д. Г. Росети бил преводач на Данте и Вийон - и прилагали своите принципи към всичко, от архитектурата и мебелировката до мозайките, гоблените, цветното стъкло и вътрешния дизайн. Култивирали онова, което приемали, както като техниките, така и преди всичко като духа на късното средновековно изкуство. Имитирали яснотата на формата и яркостта на цвета на иконографската живопис; и били просмукани от морална сериозност, която често се изразявала чрез мистична религиозност. Сред най-известните образи се нареждат “Офелия” на Миле (1851) и “Светлината на све-та”на Хънт (1854). Един от по-късните им последователи бил Уилям Морис (1834-96), поет, примитивен социалист, занаятчия, печатар и дизайнер. В Келмскот Менър Морис станал домакин на някои от най-вдъхновените дейности на Братството дълго след като групата като цяло се била разпаднала.
Същата епоха станала свидетел и на разцвета на романа в целия континент. Оноре дьо Балзак (1799-1850) и Чарлз Дикенс (1812-70), родени en face в Руан и Пор-тстмут, били сред първите, които уловили народното въображение. Но с времето всички значими романи били преведени на всички основни европейски езици. Критиците се различават в своите оценки; но парадът на висшата лига определено трябва да включва I promessi sposi (“Годениците”, 1825) от Алесандро Манцони, Le Père Goriot (“Дядо Горио”, 1834) от Балзак, “Оливър Туист” (1838) от Дикенс, “Герой на нашето време” (1840) от Михаил Лермонтов, “Джейн Еър” (1847) от Шарлот Бронте, “Панаир на суета-
796
DYNAMO
ma” (1848), от У. М. Текери, “Мадам БоВари” (1857) от Гюстав Флобер, Les Misérables (“Клетниците”, 1862) от Виктор Юго, “Анна Каренина” (1877) от Лев Толстой, “Преет ление и наказание” (1866) и “Братя КарамазоВи” (1880) от фьодор Достоевски и Lak (“Кукла”, 1890) от Болеслав Прус. Чрез анализа на социални и психологически проблеми художествената литература се превърнала в една от централните характеристики на общата европейската култура. Авторите възприели условността да проектират своите най-интимни наблюдения в своите измислени творения: Говори се, че Флобер е казал: “Madame Bovary, c’est moi.”