Много подробности от Дарвиновата версия за естествения подбор, иначе известен като “оцеляването на най-силните”, били връхлетени от по-късни критики; но основною твърдение на еволюционизма - че всички живи видове от растителния и животинския свят са се развили чрез постоянно взаимодействие със своята околна среда и съперничество помежду си - бързо си спечелило почти универсално одобрение. С времето официалното християнство не срещнало трудности да приеме човешката еволюция като част от Божията цел. Представителите на социалните науки адаптирали еволюционистката идея към множество дисциплини; а социалният дарвинизъм - идеята, че човешките дела са джунгла, в която само на силните нации, класи или индивиди ще оцелеят - щял да се радва на дълга кариера.
Действително общото убеждение, че научните методи могат и трябва да бъдат прилагани към изучаването на човешките, а не само на природните феномени, представлява една от характерните промени на епохата. От там, в допълнение към иконо-микса и етнографията, се появили социологията, антропологията, хуманитарната география, политическите науки и по-късно психологията и психиатрията. Докато обхватът на физическите и социалните науки се разширявал, резерватът на чистата философия се стеснявал, докато останал само с шепа традиционни сфери - епистеми-ологията, логиката, етиката, естетиката и политическата теория.
Религията се възраждала. Това намерило своето изражение в множество теологически съчинения, в пламенността на масите, в засилването на църковната догматика и организация. Новият климат бил оформен отчасти сред отвращението от ексцесиите през революционната епоха и отчасти заради премахването на много по-ранни форми на религиозна дискриминация. Просвещението достигало до своя край, но не и преди да бъде приет принципът за религиозната толерантност. Дискриминационните закони срещу католиците, датиращи от XVII век, били премахнати в повечето протестантски държави. Протестантите си спечелили еквивалентни права в повечето ка-
802
DYNAMO
толически държави. Юдаизмът бил допуснат отново на много места, откъдето бил изключен още през Средновековието. В Прусия например през 1817 г. била създадена нова Национална църква чрез сливане на лютеранските и калвинистките елементи; Католическата църква била напълно възстановена с Конституцията от 1850 г. Пълната религиозна толерантност в Австро-Унгария била гарантирана като част от Ausgleich от 1867 г. Във Великобритания римокатолиците били освободени до голяма степен чрез Акта на Парламента от 1829 г., а с евреите това станало през 1888 r., макар че и двете общности продължили да бъдат изключвани от администрацията на монархията. В Нидерландия подобни мерки били завършени през 1853 г. Във Франция Наполеоновият Конкордат останал в сила до 1905 г. въпреки напрежението между католиците и републиканците. Крайните френски рационалисти претендирали фанатично за своята позиция: в Лимож те учредили празник на математиката, който да се конкурира с празника на Успение Богоридчно.
В Русия, напротив, православната върхушка наложила сурови ограничения върху религиозното разнообразие. Макар че протестантите от бившите шведски провинции на Балтийско море, местните християни от Кавказ и мюсюлманите в Централна Азия се радвали на голяма степен на автономност, евреите, римокатолиците и униатите от бившите полски провинции били подложени на държавен контрол, тормоз и дискриминация. Към евреите било предявено официално изискване да се затворят в тъй наречения Предел на заселване (Виж Приложение III, стр. 1317), отвъд който можели да живеят само със специално разрешение. Римокатолическата църква била управлявана чрез тъй наречения Свети синод и била лишена от всякакви директни контакти с Ватикана. Санкт Петербург отказвал всички официални връзки с Рим, докато не успял да подреди Съглашението от 1849 г. според своите условия. Униатите били покръстени насила в православието - в Империята през 1839 г., а в бившето Конгресно кралство Полша - през 1875 г.
Теологическият дебат в цяла Европа бил стимулиран от три отделни събития -от размяната на протестантски и католически гледни точки, които се показвали от своите изолирани клетки, от дълбокия интерес на романтическия период към екзотичните религии, особено към будизма и хиндуизма, и от засилването на научните становища. През този век много теолози си спечелили международна репутация сред всички деноминации. Сред тях били силезиецът Фридрих Шлайермахер (1768-1834), калвинист и професор в Берлин, радикалният бретонски абат Хюго Ламене (1782-1854), баварският католик Й. Й. Игнац фон Долингер (1799-1890), ректор в Мюнхен, англика-нецът, покръстен в римокатолицизма Джон Хенри Нюман (1801-90), и мрачният датчанин Сьорен Киркегор (1813-55), чиито работи не били разбрани, докато не изминали няколко десетилетия от смъртта му.