Шлайермахер, който бил влиятелен в Пруския съюз на църквите, довел теоло-гическата строгост до интегриран възглед за човешкото изкуство и култура. Неговата Über die Religion (1799) учила романтическото поколение, че тяхното външно презрение дава невярна представа за дълбоките им симпатии; основната му работа, Der Christiche Glaube (1821-2), е стандартно резюме на протестантската догматика. Неговата Kurze Darstellung (1811), или “Кратко очертание на теологията”, все още се цитираше през 1989 г. като най-доброто въведение в темата20.
Абат Ламене се наел със задачата да помири Църквата с онези части от революционната традиция, които преценявал като съвместими с християнството. Под де-
ЮЗИНАТА НА СВЕТА
803
виза “Dieu et Liberté” той постепенно подтикнал Рим да се отрече от него. Скандализиран от изхода на революцията от 1830 г., от предателството на Ватикана към католическа Полша и от безразличието на Църквата към социалната справедливост, той се превърнал в бич срещу върхушката. Вярата не трябвало да се обърква с лоялността към Църквата, нито патриотизмът с лоялността към държавата. Заглавията на неговите книги говорят сами за себе си - Paroles d’un croyant (1833), Les Affaires de Rome (1836), Le Livre du peuple (1837), L’Esclavage moderne (1840). Работата на Ламене оказала огромно влияние върху дисидентските тенденции в рамките на европейския католицизъм, където критичният ум не бил пречка за дълбоката вяра.
Долингер водел съпротивата срещу доктрината за непогрешимостта на папата (виж по-долу). Неговата Der Papst und die Konzil (1869) била описана като “най-жесто-ката атака срещу Светия престол за хиляда години”. Нюман, някога викарий на университетската църква “Св. Дева Мария” в Оксфорд, е особено интересен, тъй като неговата кариера илюстрира взаимодействието между протестантите и католиците. Той си спечелил известност през 30-те години на XIX век като лидер на Трактарианс-кото или Оксфордското движение в Англиканската църква. Полемичната серия “Трактати за времената”, която той подготвил заедно с Едуард Пъси (1800-82) и Джон Кийбъл (1792-1866), се опитвала да помири англиканската и римокатолическата традиция. Но атаките срещу неговия “Трактат 90” (1841), който свързвал Тридесет и деветте параграфа с възгледите на ранните Църковни отци, разрушили вярата му в англиканството и провокирали оставката му. Неговата Apologia pro Vita Sua (1864) изследва духовната му борба с голяма откровеност. Както той отбелязва, неговото влизане в католическото паство предизвикало много крясъци. По-късно стигнал до конфликт със своя другар по покръстване и кардинал X. Е. Манинг (1808-92), по проблема за папската непогрешимост; но в своето несъгласие не стигнал до непокорство.
Съчиненията на Киркегор били насочени, първо, срещу философията на Хегел и второ, срещу удобните практики на Датската църква; но те проникнали далеч отвъд това, в интелектуални региони, неизследвани по друг начин. Неговите “Страх и трепет” (1843), “Концепцията на страха” (1844) и “Болест пред смъртта” (1849) навлизат в психологията на несъзнателното и я изследват. Неговият “Заключителен ненаучен послепис” (1846) често се приема като водещ текст на екзистенциализма. Всички негови трудове съдържат опустошителна атака срещу рационализма. Субективността, според Киркегор, е истина. “Историята на християнството, написал той, е историята на неуловимото незачитане на християнството.” В един текст, странно предвиждащ трагедията на “Титаник”, веднъж той оприличил европейците на пасажери на огромен кораб, прекарващи нощта в гуляи, докато плавали към айсберга на съдбата.
В хода на тези дебати учените теолози и изследователите на Библията започнали да приемат много от методите и стойностите на литературната и историческата критика. “Животът на Иисус” (1836) от Ернест Ренан (1823-92) довел до изключването на автора му от Колеж дьо Франс. Дори и така модернизмът продължил напред особено когато бил отхвърлен тържествено от йерархията.
Религиозната пламенност не се измерва лесно; но няма съмнение, че християнската вяра сега възбудила по-големи страсти сред много по-голям брой хора, отколкото през предишния век. Общата тенденция към грамотност засилила както религиозното, така и светското образование; и мисионерските кампании били насоче-
804
DYNAMO
ни както към бедните и грешните души от новите индустриални градове, така и към езичниците от далечните континенти. Особено в протестантските страни Църквите осигурявали степен на социално лидерство и социапна дисциплина, която не била позната преди. Възрожденските движения като Германския пиетизъм или Английския ме-тодизъм сега обхванали цели райони, цели обществени сектори. В други страни, като Ирландия или части от Полша, народната набожност започнала да се свързва с националната съпротива. Навсякъде се наблюдавало голямо съживяване на религиозното изкуство, често вдъхновено и повлияно от средновековните модели. То намерило израз във вълната от строежи на готически църкви, в съчиняването на химни, в религиозно насочените движения в изкуството като прерафаелитите в Англия или на-заряните в Германия и в огромния обем на създадената по това време църковна музика. Според К. ф. Шинкел (1781-1841), неоготическия архитект, “Самото изкуство е религия”. Композиторите от Берлиоз до Франк работели, за да задоволят изискванията за нови постановки на Месата, [missa]