В църковната история св. Бернадет (1844-79) принадлежи към голямата група от жени, виждали Дева Мария, и преданите католици, които поддържали традиционната религия срещу настъпващия секуларизъм. Заедно с туберкулозната св. Тереза Мартин (1873-97), “малкото цвете от Лисю”, чиято автобиографична “История на една душа” се превърнала в сензационен бестселър, тя помогнала да бъде демонстрирана святостта на страдащия вярващ. Като такава тя била взета на оръжие в борбата на Френската църква срещу нейните врагове. Била канонизирана през 1933 г., осем години след св. Тереза.
В друго отношение случаят с Бернадет Субиру внушава, че епохата на социалната модернизация, в която живяла, не е била чак толкова проста, каквато обикновено се рисува. Историците са описали процеса, в който селяните се променяли сериозно от държавното образование и военната служба и се превръщали в еднородни французи2. Но събитията от 1858 г. показват въздействието на други фактори. Всеки в Лурд, дори и епископът, говорел на местния диалект. Никой не предположил, че Бернадет е луда или почитателка на Дявола. Тя не описала една обичайна Мадона и никакво дете Иисус. Тя принадлежала към една вечна общност, където била почитана водата и където ритуалите на изпирането на дрехите или на измиването на мъртвеца или на новороденото били строго женска работа. Бернадет живеела в един регион, където, въпреки че епископът поправял гробницата на Мария, все още се вярвало, че пещерите и пещеричките в Пиренейската пустош са обитавани от феи. Тя дори нарекла привидението petito demoisella — фраза, която понякога се използвала за фея. Нейното босо, гъмжащо от въшки тяло, упоритата й последователност, дългите часове, в които седяла на колене и в екстаз, се оказали много убедителни. Предполагало се, че жестове й действат като “безсловесно изразно средство на социалната памет”3. Бернадет предавала нещо, което нейните съседи сметнали за автентично.
806
DYNAMO
тавило Църквата на страната на социалната справедливост, осъждайки ексцесиите на необуздания капитализъм и увещавайки всички държави да поощряват благополучието на всичките си граждани. При Пий X (упр. 1903-14) обаче папското писмо Pascendi Dominici Gregis (1907) отхвърлило категорично модернизма като “резюмето на всички ереси” и сякаш още веднъж издигнало реакционното знаме.
Православният свят станал свидетел на промени главно в сферата на националната политика. Когато отоманската власт се отдръпнала от Балканите, в Гърция, Сърбия, Румъния, Черна гора и България били създадени отделни автокефални църкви, всяка подчинена на свой собствен синод и патриарх. Те осигурили важен фокус за развиващата се идентичност на балканските нации. Вселенските патриарси от Константинопол съответно изгубили голяма част от предишния си престиж и влияние. Постоянно сваляни от Портата, те били особено застрашени от Руската православна църква, която проявявала все посилни претенции да бъде защитничка и покровителка на православните поданици на султана. Разделенията между християните се оказали трудни за лекуване: нямало общо желание за обединение или за взаимни връзки. Руското православие проявило определен интерес към старите католици; и при коронацията на царя през 1895 г. бил направен първият от серията контакти с Англиканската църква. Но първите екуменически страсти по необходимост били ограничени до протестантския свят. Църковната уния от 1817 г. в Прусия събрала заедно калвинистите и лютераните. Британското и чуждестранното библейско общество (1804), YMCA (1844) и YWCA (1855) били първите примери за сътрудничество между деноминациите и между нациите.* Общо казано, римокатолическата йерархия стояла настрани, докато скандалът с конкурентните мисионерски организации в Африка и Азия не я подтикнал към действие. Световната мисионерска конференция, свикана в Единбург през 1910 г., родила Международния мисионерски съвет, единия от двата признати източника на последвалото екуменическо движение.
Политиката през XIX век била съсредоточена около съдбата на монархиите, чието превъзходство било възстановено, но после постепенно било подкопано от трите големи движения на епохата - либерализма, национализма и социализма. Общо казано, въпреки някои забележителни жертви монархиите оцелели непокътнати. На свещените тронове през 1914 г. имало повече короновани, глави отколкото сто години по-рано. Но те оцелели само чрез дълбокото изменение на връзката между управляващите и управляваните.
Либерализмът се развил по две паралелни писти - политическата и икономическата. Политическият либерализъм се фокусирал върху основната концепция за управление чрез съгласие. Той получил своето име от liberales в Испания, които съставили своя конституция през 1812 r., противопоставяйки се на произволната власт на Испанската монархия; но той имал своите корени много по-далеч назад, в политическите теории на Просвещението и дори още по-назад. Първият му траен успех може да