Но създалото се впечатление било доста различно. Няколко от ключовите клаузи били направо жалки и не е трябвало да бъдат включвани. След като двойните отрицания били разпространени във враждебната преса, много хора се убедили, че Римокатолическата църква се противопоставя непреклонно срещу всяка толерантност, срещу всяка рационална мисъл, срещу всички форми на разтрогване на брака, срещу всякакво национално самоопределяне и срещу всички форми на социална благотворителност.
На политическия фронт в ретроспектива изглежда необикновено, че адвокатите на Ватикана са могли да струпат всички социалисти, комунисти, тайни общества, независими читатели на Библията и либерални клирици в един и същ кръг на Ада. Но това бил тонът на времето. Други високоинтелигенти консерватори другаде в Европа мислели по същия начин. Фьодор Достоевски, за когото може да се твърди, че е бил най-великият ум на своята епоха, сигурно би одобрил Клауза 18 дума по дума. С тази разлика, че от своята особена руска гледна точка той би се изкушил да добави и “римокатолиците”2.
ЮЗИНАТА НА СВЕТА
809
се види в Американската революция, макар че той се приближавал силно до опита на британския парламентаризъм и до първата, конституционна фаза от Революцията във франция. В своята най-безкомпромисна форма той обхващал републиканството, макар че повечето либерали приветствали един популярен, с ограничена власт и справедлив монарх като фактор, насърчаващ стабилността. Неговите защитници преди всичко наблягали върху върховенството на закона, индивидуалната свобода, конституционните процедури, религиозната толерантност и универсалните права на човека.
Те се противопоставяли на вродените изключителни права, навсякъде, където оцелели, на Короната, на Църквата или на аристокрацията. Либералите от XIX век придавали също така тежест на собствеността, която възприемали като главен източник за отговорна преценка и солидно гражданско общество. В резултат на това, докато повели борбата за подрязването на крилата на абсолютизма и в полагане на основите на модерната демокрация, те не били подготвени да предвидят радикалните планове за всеобщо избирателно право или за равенство.
Икономическият либерализъм се фокусирал върху концепцията за свободна търговия и върху свързаната с нея доктрина за laissez-faire, която се противопоставяла на навика на правителствата да регулират икономическия живот чрез протекционистки мита. Той наблягал върху правото на заможните хора да се включват в търговски и индустриални дейности без прекалени ограничения. Неговата енергия била насочена, от една страна, към сваляне на икономическите бариери, които изобилствали както в границите на самите страни, така и между тях, а от друга - към борба срещу всички форми на колективна организация, от старите гилдии до новите профсъюзи.
Либерализмът често се категоризира като идеологията на новите средни класи; и той определено апелирал към тази обширна и разширяваща се социална група, която се намирала между старата привилегирована аристокрация и безимотните индустриални маси. Но неговият апел не може да бъде ограничен толкова тясно. Той достигнал и до широко разнообразие от интереси, които не били основно социални или икономически по своята мотивация - до широко разпространените Burschenschaften, или студентски асоциации от 20-те години на XIX век, до франкмасоните, до културните дисиденти, до образователните и затворническите реформи, до аристократичните британски виги и полски магнати, дори до групи като недоволните армейски офицери в Русия, декабристите, които през 1825 г. се осмелили да скроят заговор срещу злините на самодържавието.
При преждевременното развитие на Англия не е изненадващо да открием, че най-убедителните изложения на либерализма са написани на английски. В икономик-са “Принципите на политическата икономия” (1817) на Дейвид Рикардо (1771-1823) завършила работата на класическите икономисти, започната от Адам Смит. Учениците на Рикардо предприели практически действия чрез дейността на Съюза срещу Житния закон и в кампаниите на Манчестьрската школа, защитниците на свободната търговия, водени от Ричард Кобдън (1804-65) и Джон Брайт (1811-89). В политическата философия работите на Джон Стюарт Мил (1806-73) изпъкват като върховен паметник на толерантния и балансиран клон на либерализма, където някои от по-открове-ните принципи на ранните привърженици били пречистени и модифицирани в светлината на по-късния опит. Мил защитава laissez-faire икономикс например, но само ако властта на капиталистическите работодатели е сравнима с правата на работничес-