Икономическият либерализъм, разбира се, не бил задължително свързан със своето политическо съответствие. Германският Zollverein или Митнически съюз, например бил иницииран от фридрих-Вилхелм III от Прусия през 1818 г. в едно време, когато политическият либерализъм бил в рязко отстъпление. Първоначално предназначен само за пруските територии, той се разпространил стабилно във всички държави от Германската конфедерация с изключение на Австрия. Чрез забрана на всички вътрешни мита той създал нарастваща зона за свободна търговия, в рамките на която можела да процъфти създаващата се германска индустрия. През 1828 г. се появили два конкуриращи се митнически съюза, единият базиран в Бавария и Вюртемберг, а другият - в Саксония; но за четири години се слели. През 1852 г. Австрия се опитала да разкъса своята изолация, като предложила митнически съюз за цяла Централна Европа и Северна Италия. Но прусаците се възпротивили. Допълнението от Хановер през 1854 г. затвърдило напълно пруската победа, освен в непокорните градове Бремен и Хамбург. Основите на обединената германска икономика, изключвайки Австрия, били положени в един критичен момент, когато перспективите за политическо обединение изглеждали далечни.
ЮЗИНАТА НА СВЕТА
813
PRADO
Испанският Кралски художествен музей бил открит за публични посещения на I авеню “Прадо” в Мадрид на 19 ноември 1819 г. Той дължи своето съществуване на ентусиазма на крал Фердинанд VII, наскоро възстановен на своя трон, и на него-I вата втора кралица Изабела де Браганза. Музеят бил управляван от първия си директор, I принца на Англона, под ръководството на Съвета на грандовете. Той бил подслонен зад ко-I ринтските фасади на нова сграда, проектирана тридесет години по-рано от архитекта дон I Хуан Випануева като музей по национална история. Първата експозиция представила 311 I картини. Тя не включила голям брой от шедьоврите, пленени от херцог Уелингтън шест I години преди това в багажа на Жозеф Бонапарт, но не били върнати.
Първият каталог на музея бил публикуван през 1823 г. на френски, тъй като херцог I Ангулем и последната френска окупационна армия, “синовете на св. Луи”, наскоро навлез-I ли в Испания, за да спасят краля от неговите поданици. Той бил преименуван в Национа-I лен музей през 1838 г., след сливането му с Тринидадската колекция, иззета от разпуснати-I те манастири. Името музей “Прадо” приел през 1873 г., след либералния бунт. Бил затво-I рен по време на Испанската гражданска война от 1936-9 г., когато много от неговите екс-I понати били преместени и изложени в Женева.
Колекцията с кралско изкуство на Испания стига назад до Хуан И от Кастилия (поч. I 1445), за когото е известно, че е купувал картини от Роджър ван дер Вейден. Най-големите I й благодетели били Карл V и Филип II, покровителите на Тициан; Филип IV, който наел 1 Веласкес; и Карлос III, който през 1774 г. секвестирал цялата собственост на йезуитите. Въп-I реки жестоките загуби от пожарите и от французите тя израснала в една от най-големите I световни колекции, запазена в изключително състояние заради сухия въздух на кастилското I плато.
Шедьоврите на Прадо обхващат всички велики имена от Италианската, Фламандс-I ката, Германската, Холандската и Френската школа. Преди всичко той е домашна база на I Испанската школа — следователно на Ел Греко (1541-1614), критянина, който се установил I в Толедо; на севилците Диего де Веласкес (1599-1660) и Бартоломео Мурильо (1618-82); на | Хосе де Ривера от Валенсия (1591-1652); и на несравнимия Франсиско де Гоя (1746-1828), 1 който бил най-известният съвременен испански художник по вреМето, когато бил открит 1 Прадо.
“Художествените галерии съхраняват есенцията от творческия гений на човека.”1 Те I може би осигуряват най-достъпния път към европейското минало, атакувайки сетивата и I възбуждайки въображението, така както не може да го направи никоя историческа книга. Прадо стои на върха на висшата лига от национални галерии наред с Лувъра в Париж, Рик-смюзеюм в Амстердам, Кунстхисторишес Мюзеум във Виена, Националната галерия в Лон- ! дон, Ермитажа в Санкт Петербург, Уфици във Флоренция и Ватикана. Те са подкрепени от втората лига на “провинциалните” галерии и музеи в Минск, Манчестър, Мюнхен, Краков или в Оксфорд, които често блестят с изненадващо великолепие; и от поддържащата група на неизвестни и прекрасни институции от Шолет до Йендржов или Дулуич.
През 1784 г., когато се родил Фернандо VII и когато започнал строежът на Прадо, друг европейски монарх планирал друга обществена галерия. Крал Станислав Август от Полша
814
DYNAMO
наел един търговец от Лондон да събере колекция от стари майстори, които да допълнят неговата лична колекция във Варшава. После дошли Руско-полската война и поделбите на Полша. Кралят бил депортиран в Русия заедно с 2900 от неговите картини, на които било съдено да украсяват руските, а не полските галерии. Той никога не видял картините в Лондон, за които не можел да плати. Те останали, за да оформят основната част от картинната галерия Дулуич, една от онези малки съкровищници, които заслужават да бъдат опознати по-добре2.