Съдейки по континенталните стандарти за либерализма, Великобритания била както повече, така и по-малко напреднала от своите главни съперници. От една страна, Британия едва ли можела да претендира, че е домът на “майката на парламентите”, на върховенството на закона, на Законопроекта за правата и на свободната търговия. За дълго британското общество било най-модернизираното и най-индустриали-зираното в Европа и вероятно най-отвореното към либералните идеи. От друга страна, британските институции били изключителни заради това, че никога не били изпитали революция или окупация. Преобладаващите политически схващания останали сил-но прагматични. Монархията продължила да властва според правилата и обичаите, договорени в края на XVII век, сякаш френската революция никога не била избухвала. В лицето на кралица Виктория (упр. 1837-1901) и на нейното голямо семейство тя намерила идеалната обвивка за парламентарното управление, сила за стабилност и канал за дискретно влияние в чужбина. В Британия имало републикански симпатии, но не и сериозни ходове за отменяне на монархията и за въвеждане на конституция. [GOTHA]
Древните британски институции се реформирали бавно. Радикалните реформатори трябвало да разбиват главите си в стени, често в продължение на десетилетия. Нереформираният парламент, който оцелял до 1832 г., бил скандален анахронизъм, като своето френско съответствие при Юлската монархия. Житните закони издържали на съпротивата си срещу свободната търговия до 1846 г. Гражданският брак и развод станали възможни чак през 1836 и съответно през 1857 г. Исканията за всеобщо избирателно право, огласени първо от чартистите през 1838-48 г., никога не били приети напълно. Англиканската църква никога не била реорганизирана, освен в Ирландия (1869) и в Уелс (1914). феодалните привилегии на Камарата на лордовете не били орязани чак до 1911 г. Религиозната толерантност никога не била съвсем пълна. Двупартийната система, която видяла как старите отбори на вигите и торите се преоблекли в тогите на либерали и консерватори, забавила появата на силно социалистическо движение и на голяма част от социалното законодателство. При У. Е. Гладстоун (1809-98) и Бенджамин Дизраели (1804-81), които доминирали на политическата сцена през третата четвърт от това столетие и които имали либерални наклонности, местните реформи често били засенчвани от грижите за Империята. Уелс останал административна част от Англия. Шотландия получила свой собствен държавен секретар, министър от втори ранг, през 1885 г. Ирландия никога не постигнала местно самоуправление (виж по-долу). Макар че либералната политика била следвана с уважение в английски говорещите доминиони, съществувало малко желание тя да бъде въведена във всички колонии. Британците обичали да се гордеят със своята толерантност и със
ЮЗИНАТА НА СВЕТА
815
GOTHA
ТЮРИНГСКОТО херцогство Сакс-Кобург и Гота било създадено през 1826 г., когато херцог Сакс-Кобург-Заалфелд бил задължен чрез развод да замени Заалфелд за Го та. Заедно със Сакс-Алтенбург, Сакс-Майнинген и Сакс-Ваймар-Айзенах на неговите осем мънички анклави било съдено да се присъединят към Германската империя.
Херцогът имал двама сина — Ернст (1818-93) и Алберт (1819-61). Брат му Леополд (1790-1865) някога бил женен за наследничката на Хановерската династия Шарлота Аугус-та. Неговата сестра Луиза, също омъжена за хановерец, била майката на принцеса Виктория (1819-1901), зачената в Аморбах, Франкония. Перспективите на семейството се подобрили много през 1830 г., когато, като нейната починала леля преди това, Виктория неочаквано се появила като наследничка на предполагаемото хановерско наследство, а Леополд — като избран крал на Белгия.
“Чичо Леополд” бил кралският сватовник пар екселанс. Алберт Сакс-Кобург и Гота бил негов племенник, а Виктория от Хановер — негова племенница. През май 1836 г. той ги събрал заедно. И двамата били на седемнадесет години. Те щели да станат “Бащата и Майката на Европа”1. (Виж Приложение III, стр. 1306-7.)
Династията от Хановер, която в по-ранни времена използвала титлите Люнебург-Селе и Брауншвайг-Люнебург властвала едновременно от 1714 г. като курфюрсти (после крале) на Хановер и крале на Обединеното кралство. Макар и живели в Британия, те винаги си вземали немски булки, докато staathalter, или заместник, управлявал техните наследствени земи. Тъй като законът на Хановер не допускал жени монарси, когато Виктория наследила британския трон през 1837 г., Хановер преминал към брата на баща й, а след това — към Прусия. Алберт и Виктория се оженили на 10 февруари 1840 г. Те били благословени с девет деца. След 1858 г. трите най-големи се оженили съответно за Фридрих Вилхелм Хохенцолерн, бъдещия германски император; за принцеса Александра Датска; и за бъдещия велик херцог на Хесе-Дармщат Людвиг2.