Когато династията Уиндзор била създадена чрез държавна наредба през 1917 г., републиканецът X. Дж. Уелс ги нарекъл “чужди и невдъхновяващи”. Но техният братовчед, германският кайзер, не бил толкова критичен. В рядък проблясък на остроумие той казал, че отива до театъра, за да гледа представлението на “Веселите Сакс-Кобург и Гота”41* |
* Парвеню, узурпатор (фр.) — Б. пр.
** Иронизирайки ги чрез заглавието на Шекспировата пиеса “Веселите уиндзорки” — Б. пр.
ЮЗИНАТА НА СВЕТА
817
своя либерализъм; но голяма част от тяхната гордост била излязла от мода. В по-късните десетилетия те изостанали много от франция по отношение на местната демокрация, зад Германия в социалното законодателство, зад Австро-Унгария в националната политика, [relaxatio]
Съотношението между либералната политика и развитието на мощната буржоазия е генерирало много политически коментари със специално отношение към контрастите между Британия и Германия. Вниманието се фокусира върху британския успех и германския неуспех в изграждането на стабилна парламентарна система, а от там - на разликите в структурата и етоса на техните средни класи. За разлика от своите британски съответствия, новите германски капиталисти се възприемали като “обърнати към държавата”, които вероятно отстъпвали от своята демократическа функция и се подчинявали на просветените, но в основата си нелиберални министерства на пруската имперска служба. Тезата за германския Sonderweg, или “специален път”, била формулирана много по-късно заради загрижеността от възхода на Хитлер и заради слабостта на германския либерализъм, както била показана чрез “колаборациониз-ма на капиталистите” през 30-те години на XX век21. Прусия определено дала пример за Rechtsstaat, която почитала законовите форми, но в която конституциите били подчинени на авторитарните традиции на съда, армията и бюрокрацията. Това дало на германското имперско правителство след 1871 г. етикета “фасадна демокрация”. От друга страна, не трябва да се забравя, че Германската империя е била федерална държава, където няколко от кралствата били по-малко или повече авторитарни от Прусия.
Във всеки случай един малко по-широк пример за сравнение може да доведе до впечатлението, че германският път изобщо не е бил чак толкова специален. Швеция например комбинирала разширена парламентарна система от британски тип с просветена бюрокрация и не прекалено либерална капиталистическа класа от германски тип. Шведският двукамарен парламент бил организиран по подбудата на либерално настроените бюрократи през 1866 г. Капиталистическата буржоазия, която се развила с бързата индустриализация през следващите десетилетия, се противопоставяла на разширяването на избирателното право и не се включила в Либералната партия на единството, която издигнала факела на либерализма в края на века. Шведските капиталисти не били повече заинтересовани от либерализма, отколкото техните германски партньори. Шведският либерализъм бил вдъхновен от една коалиция, свързваща държавните министри, некапиталистическия Bildungsbürgertum, или “образована средна класа”, и дори селяните, които заедно осигурявали съхраняването на развиващата се шведска демокрация22, [nobel]
От всички велики сили Русия била най-устойчива на либерализма. Повтарящите се опити за реформи - след 1815,1855 и 1906 г. - довели до впечатляващи резултати в определени ограничени сфери. След създаването на Държавния съвет и на държавното образование при Александър I и освобождаването на крепостните (1861) при Александър II важни степени на автономност били гарантирани на mir, или на селските общини, на zemstva, или на районните съвети, на университетите и на наказателните съдилища. Законодателното събрание, или Държавната дума, с консултативна власт, най-накрая било учредено при втория опит. Думата действала на приливи и отливи между 1906 и 1917 г. и обещавала със сигурност да изведе Русия на пътя на конститу-
52. Европа
818
DYNAMO
ционализма. Ho прогресът се оказал по-скоро външен, отколкото реален. Никой реформаторски настроен цар не успял да поддържа за дълго либералния курс. И Апек- ‘ сандър II, и Николай II, изглежда, били изтиквани на либералния път от военните си поражения - единият от поражението в Крим, а другият от Руско-японската война и последвалата “революция” от 1905 г. И двамата били принудени да обърнат посоката, Всеки опит за реформа бил приключвал от force majeure - от бунта на декабристите през 1825 г., от полското въстание през 1863-4 г. и от избухването на Първата световна война. Във всеки от посочените периоди следвала свирепа реакция, когато либе-I ралните сили били потискани. Сто години след Виенския конгрес руското самодържавие и неговият полицейски режим останали непокътнати в основата си. Не било j направено нищо, за да се намалят правата на царя самодържец да анулира всяко I постигнато съгласие. Нещо повече, Русия често се намесвала, за да спре марша на либерализма в чужбина. Макар че Александър III избегнал директната интервенция, ] трайният инстинкт на Русия бил да действа като “жандармът на Европа”. Когато Николай I чул на един дворцов бал през февруари 1848 г., че Луи-филип е свален, той j обявил: “Господа, оседлайте конете! Франция е република.”