До по-голяма или до по-малка степен ветровете на либерализацията веели във всички европейски монархии. Но техните вихри били непостоянни и ефектът от тях -неравен. Европейският либерализъм набрал пара през реакционните години след 1815 г. и постигнал най-голямото си влияние в равносметката след експлозията от 1848 г. През втората част от века, макар че либералите продължавали битката, техният незавършен дневен ред трябвало да се състезава с исканията на консерватизма, национализма, социализма и империализма.
Консерватизмът започнал да изкристализира като последователна идеология във връзка с либералните тенденции. Той не се противопоставял на демокрацията или на промяната като такива и не трябва да се обърква с простите реакционни позиции. Онова, за което наистина настоявал, било, че всяка промяна трябва да бъде канализирана и направлявана по такъв начин, че органичното развитие на установените институции на държавата и обществото - монархията, Църквата, социалната йерархия, собствеността и семейството - да не бъде застрашено. От там идва и името му, от латинското conservave: “да съхраниш”. Типично, неговият лидер и основател Едмънд Бърк (виж по-горе) приветствал френската революция,преди да се обърне решително срещу нейните ексцесии. Като либералите консерваторите ценели индивида, противопоставен на всемогъщата държава, и се стремели към ограничаване на централната изпълнителна власт. Чрез това те често се оказвали много по-ефективни от набедените реформатори, смекчавайки предложенията, идващи от по-радикалните точки в спектъра, и действайки като посредник между управляващите династии. Водещите дейци на консервативното изкуство в Британия били сър Робърт Пийл (1788-1850) и неговият ученик Дизраели. Те имали много почитатели на Континента. Крайното разграничение между либералните консерватори и умерените либерали било доста фино. В много демокрации огромната област на съгласието между тях определяла “средното поле”в политическия живот.
Национализмът, сбор от идеи, засягащи нацията, чиито интереси се възприемали
ЮЗИНАТА НА СВЕТА
819
за върховно добро, се превърнал в една от стихийните сили в модерните времена.
Той получил най-големия си единичен тласък от френската революция и изкристализирал в социалните и политическите промени в Европа от XIX век. От тогава е пропътувал по всички континенти на земното кълбо. Той се появил в два противоположни варианта. Единият от тях, държавният или гражданският национализъм, бил подкрепян от управляващите върхушки на съществуващите държави. Другият, народният или етническият национализъм, бил подтикван от исканията на общностите, живеещи в тези държави, и бил насочен срещу политиката на техните правителства. В това отношение някои историци противопоставят процеса на “държавното строителство” с този на “националното строителство”. Основната разлика се намира в източника на идеите и действието. Държавният национализъм бил иницииран “на върха”, сред политическия елит, който се опитвал да проектира своите ценности надолу в обществото като цяло. Народният национализъм започнал в “низините”, на дъното, опитвайки се да привлече масова подкрепа, преди да се опита да повлияе върху съществуващия ред или направо да го отхвърли23. Друго важно разграничение се прави между мирния културен национализъм от Хердеров тип, който е ограничен до пропагандирането или съхраняването на културата на една национална общност, и агресивния политически национализъм, който претендира за правото на самоопределение, за да постигне националната държава24. Националната държава е такава, при която мнозинството от нейните граждани имат съзнание за обща идентичност и споделят една и съща култура.
Съществуват толкова много теории за същността на нациите, колкото са и теоретиците. “Нацията е душа, написал Ренан, духовен принцип. [Тя] се състои от две неща. Едното е общо наследство от богати спомени за миналото. Другото е настоящият консенсус, волята да се живее заедно…” За да се постигне този консенсус, много членове от нацията ще трябва да забравят потисничествата и несправедливостите, които някога са ги разделяли. “L’oubli, актът на забравянето, и някой дори може да каже на историческата фалшификация, са необходимите фактори за създаването на нациите“25.