Държавният национализъм, който бил насърчаван от интересите на управляващия елит, е добре илюстриран в случая с Великобритания, дори още подобре с този на САЩ. През 1707 г., когато било положено началото на Обединеното кралство, не съществувала британска нация. Хората от британските острови се смятали за англичани, уелсци, шотландци или ирландци. С годините обаче разпространението на доминантната английска култура и поощряването на нейните лоялни протестантски и ан-глоговорящи носители постепенно консолидирало силно чувство за преобладаваща британска идентичност. През XIX век, когато либералната върхушка започнала да подпомага масовото образование, неанглийските култури били задушени активно. Уелските деца например, ако посмеели да говорят уелски, били наказвани с уелската “Забележка”. От всички “британци” се очаквало да проявяват лоялност към символите на новата британска националност - да говорят стандартен английски и да пеят кралския химн “Боже, пази нашия благороден крал” (1745) и да уважават Юниън Джак (1801)*. По този начин новата британска нация била създадена успешно. Нейните по-
* Националният флаг на Великобритания - Б. пр.
820
DYNAMO
стари компонентни нации, макар и не заличени, били подчинени до статуса на младши и второстепенни партньори. (Виж Глава VIII.)
По подобен начин американското правителство било задължено да възприеме една официална национапна култура, която да замести културите на разноцветните си имигранти. Смята се, че по време на Гражданската война американският Конгрес гласувал за задължителното приемане на английския за официален език, а не немския, с разлика от един глас (макар че документите за това се разминават). След това, преди на новите граждани да бъде разрешено да се закълнат във вярност пред “Звездите и лентите”*, познаването на английски език се смятало за равно с познаването на конституцията. Възприемането на американската версия на английската култура било извадено на преден план като крайъгълен камък за успеха на всички имигрантски семейства.
Една обща характеристика на държавните национапизми лежи в практиката им на изравняване на концепциите за “гражданство” и “националност”. В официалната британска употреба националността означава гражданство, тоест нещо, гарантирано от британския закон. В американската употреба “нациите” се изравняват със страните или с политическите държави. Подобна терминология често обърква проблемите, може би преднамерено. Тя отчасти е отговорна за упоритите грешки, като тази, която смята всички обитатели на Руската империя или на Съветския съюз за “руснаци”; и тя контрастира неблагоприятно за самата нея с практиките на страните, където гражданството трябва да се дефинира по-прецизно26. Държавният национализъм приема, че правителствата определят националността, и ненавижда идеята, че нациите могат да създадат своя държава. Както написал лорд Екшън: “Държавата понякога може да създаде нация, но нацията да създаде държава - това е нещо против природата”.
Повечето европейски правителства се стремели да засилят националното сцепление на своите поданици - чрез церемонии, чрез символично изкуство, чрез интерпретации на историята и преди всичко чрез образованието и чрез поощряването на една обща култура. Никое правителство от XIX век, което планирало да въведе всеобщо начално образование, не можело да избегне критичния избор на езика или езиците, на които трябвало да бъдат обучавани децата. Отоманската империя, която винаги гарантирала автономност на малцинствените си групи, единствена не се опитала да наложи обща държавна култура. Австро-Унгария изоставила опита си след 1867 г., залята от противоречиви вълни на народен национализъм.
Народният национализъм, който израснал от низините, бил посаден по същия начин като толкова много други семена в почвата на династическите държави и мултинационалните империи от тази епоха. Намерил твърда почва в доктрината на Русо за народния суверенитет, той приел, че най-подходящият форум за упражняване на общата воля ще бъде осигурен от националната или етническата общност, а не от изкуствените граници на съществуващите държави. Той създал сложна митология, където “кръвта” на нацията била сложно смесена с “почвата” на националната територия. Следователно, ако италианците живеели на територията на половин дузина държави от Швейцария до Сицилия, се приемало, че справедливостта за италианската нация включва премахването на тези държави и тяхното заместване с едно обедине-