* Националният флаг на САЩ - Б. пр.
ЮЗИНАТА НА СВЕТА
821
но Италианско кралство. Разбира се, по-разумните националисти осъзнавали, че съществуването на напълно оформена нация, на пълно съзнание за еднородна национална култура, принадлежи до голяма степен на царството на мечтите. След като италианската държава била създадена, много италиански лидери знаели, че ще трябва да последват примера на други правителства и да използват силата на държавата, за да консолидират културата и съзнанието на нейните граждани. Както отбелязал Ма-симо д’Азелио на една открита парламентарна сесия в обединена Италия през 1861 г.:
“Сега, когато създадохме Италия, ние трябва да започнем да създаваме италианци”.
По-голямата част от дебата за националността през XIX век била доминирана от убеждението, че европейските народи могат да бъдат разделени на “исторически” и “неисторически” нации. Идеята хрумнала най-напред на Хегел. Тя била възприета от социалните дарвинисти, които гледали на конкуренцията между нациите като на еволюционен процес, в който някои били годни за независимо оцеляване, а други -обречени на изчезване. При Маркс на преден план излизал икономическият фактор. Критериите и изчисленията естествено варирали и списъците на потенциалните национални държави се различавали широко. Най-общо било възприето, че установените Велики сили - Франция, Британия, Прусия, Австрия и Русия - притежават историческа съдба, както и държавите, които Великите сили вече били признали - Испания, Португалия, Белгия, Нидерландия, Швеция, Дания и Гърция, - а водещите национални претенденти били италианците, германците и поляците. Мацини скицирал карта на бъдещата Европа, съдържаща дванадесет национални държави.
В действителност концепцията за историчност била напълно субективна, да не казваме фалшива. Три от петте Велики сили, чиито почитатели смятали, че са сред най-устойчивите характеристики на европейската сцена, били осъдени да изчезнат в рамките на един век. Няколко страни, като Дания или Великобритания, които обичали да се смятат за единни национални държави, били обречени да научат, че не са такива. Много от нациите, които усещали, че имат желязното право за самоопределение, щели да бъдат разочаровани. Решителните фактори тук не се оказали нито размерът, нито икономическата жизнеспособност, нито обоснованите исторически претенции, а политическите обстоятелства. Германските националисти, които имали малки шансове, когато се противопоставяли на мощта на Прусия, били уверени в успеха веднага щом в Прусия настъпил вътрешен прелом. Надеждите на италианците зависели от активната подкрепа на франция. Поляците, чиято историческа държавност останала в живите им спомени до 60-те години на XIX век, нямали външна подкрепа и нямали късмет. Само политиката решила, че гърците, белгийците, румънците и норвежците могат да успеят, докато на този етап ирландците, чехите и поляците не можели. Първо рушащата се Отоманска империя предложила най-много перспективи за промяна. Националностите от царската и Хабсбургската империя, които трябвало да родят най-големия брой национални държави, не излезли на преден план до края на века. [ABKHAZIA]
Въпреки това национализмът не процъфтял само там, където било най-вероятно да успее: напротив, той процъфтявал сред лишения и репресии. Почти може да се каже, че пламенността на националния идеал нараствала обратно пропорционално на вероятността за успех. През целия век предани национални активисти се стремели да събудят съзнанието на хората, които желаели да убедят. Поети, художници, уче-
822
DYNAMO
ABKHAZIA
ШБХАЗЦИТЕ са малка нация от по-малко от четвърт милион души, живеещи по брега на Черно море, на около 300 мили източно от Крим. Техният главен град е Сухум, или Сухуми. Техният език и мюсюлманската им култура, които напомнят за езика и културата на черкезите, нямат почти нищо общо с руснаците на север или с християните грузинци на изток. Те казват, че живеят “на края на Европа”.
Място на средновековна държава, която разцъфтяла под византийско-гръцко влияние, Абхазия винаги е имала жизненоважно разположение, свързващо Южна Русия с Кавказ. Нейното завоюване от царете между 1810 и 1864 г. (виж Приложение III, стр. 1296) принудило много от местните жители да избягат. От 1931 г. нататък тя се превърнала в една от трите номинално автономни републики в рамките на Грузинската ССР; а големият приток на руснаци и мингрело-грузинци превърнал местното население в абсолютно малцинство на собствената му земя. Полицейският шеф при Сталин, Берия, който бил мингрелиец, депортирал цялата общност от понтийски гърци и наложил брутална политика на грузини-зация.