Нашият велик народ беше третиран като звяр. Той изстрада мъчения, откак се появи на бял свят, мъчения, каквито никой друг народ не би могъл да издържи, но които само го направиха посилен и по-сплотен в неговите нещастия… Русия, заедно със славянството и начело на него, ще изрече на света най-великата дума, която се е чувала някога; и тази дума ще бъде споразумение за братство между хората… [Защото] руската национална идея, в последна сметка, не е нищо друго освен всемирно братство на човека30.
Това било пожелателно мислене в рамките на една скала, която добре устройвала засегнатата страна.
Из цяла Европа всеки клон от изкуството и литературата бил мобилизиран, за да илюстрира и за да украси националните теми. Поетите се опитвали да си спечелят титлата на национален бард или на “поет лауреат”. Романистите развили склонност да пишат исторически или псевдоисторически романи за национални герои и национални обичаи. Романите за Уейвърли на сър Уолтър Скот (1771-1832) били признат образец в тази област, макар че могат да се намерят и по-ранни примери. Един роман, наречен “Тадеуш от Варшава” (1803) от Джейн Портьр (1776-1850), който романизира живота на Костюшко, си спечелил международна известност. Художниците и скулпторите следвали романтическите копнежи в същата посока. Водещият френски романтик Виктор Юго (1802—85) успял да блесне във всички области.
Музикантите използвали хармониите и ритмите от своя собствен фолклорен танц и фолклорна песен, за да развият отличителни национални стилове, които се превърнали в официален знак на множество “национални школи”. От изящните мазурки и полонези на Шопен и унгарските рапсодии на Лист една блестяща пътека води през възторзите на чехите Бедржих Сметана (1824-84), Антонин Дворжак (1841-1904) и Ле-ош Яначек (1854-1928); норвежеца Едвард Григ (1843-1907), финландеца Ян Сибелиус (1865-1957) и датчанина Карл Нилсен (1865-1931); испанците Исак Албениз (1860-1909), Енрике Гранадос (1867-1916) и Мануел де фала (1876-1946); унгарците Бела Барток (1881-1945) и Золтан Содали (1882-1967); англичаните Едуард Елгьр (1857-1934), фредерик Делиус (1862-1934) и Ралф Вогьн Уйлямс (1872-1958); и прочутата руска “Петор-ка” - Цезар Суи (1835-1916), Милий Балакирев (1836-1910), Александър Бородин (1833-87), Николай Римски-Корсаков (1844-1909) и Модест Мусоргски (1839—81). Тези национални школи послужили за разширяване на социалната привлекателност на музиката. Нещо повече, нациите, които били възпрепятствани от езиковите бариери и не
826
DYNAMO
SHAMAN
Шаманът; или племенният лечител, е добре позната фигура сред народите от Сибир и още по-нататък сред инуитите и американските индианци. Народен лечител, мъдрец и магьосник, той е член на древната професия, чиито лекарства, ритуали и поговорки му дават уникален авторитет. Облечен може би с рогата маска и носейки характерния инструмент за своя занаят, барабана, чрез който общува с боговете на дървото, камъка и небето, той може да бъде сила на доброто или на злото. Шаманът пътува невидим до другите светове, отгоре и отдолу, и носи на човечеството мъдростта на Великия дух. Шаманизмът е оцелял до модерните времена в много отдалечени части на Русия; но не може да се очаква в Централна Европа1. Жените също могат да шаманстват.
В Унгария споровете за произхода на маджарите бушували през целия XIX век. Най-популярна била идеята, която ги свързвала с хуните. [CSABA] Но учените мислели иначе. Една школа търсела иранските им или хазарски прадеди. Друга, основана от Янош Саньо-виц (1733-85), гледала още по-далеч на изток. От тогава угрофинската връзка определено била доказана от филолози, археолози и антрополози. Една гробница край Болше Тиган на река Кама например, открита през 1974 г., била потвърдена като място за един от главните престои на маджарите, които се придвижвали на запад. По подобен начин съвременните изследвания на маджарския фолклор разкриват многобройни следи от шаманизма, като по този начин подчертават една неподозирана връзка със Сибир2.
можели да съдействат на своята кауза чрез литературата, можели да се обърнат към цяла Европа чрез концертната зала.
Интересно, абстрактната природа на музиката призовавала широк обхват от реакции, които водели до едни и същи резултати. Композитор като Шопен можел да апелира не само към слушателите, които били добре настроени към неговите политически послания, но също толкова убедително и към други, които били напълно безразлични. Възхитително двусмислените емоционални свойства на неговите тъжно-ра-достни полски мелодии били вплетени в редуващите се настроения на надигащ се протест и меланхоличен унес. За някои той превеждал полската история в ноти върху клавиатурата; за други съчинявал остроти от чисто личен и интимен характер. Както казал Роберт Шуман за може би най-прочугото произведение на Шопен, “Революционен етюд”, Ор. 10 №12, той говори за “оръжия, заровени в цветя”;