С минаването на десетилетията национализмът често приемал по-агресивен тон. Националните движения, които започнали като част от либералния кръстоносен поход срещу реакционните династии, се разочаровали, когато техните искания не могли да се реализират напълно. Следователно през последната четвърт от столетието “старият освободителен и обединяващ национализъм” често отстъпвал пред нетоле-рантния натиск на “интегралния национализъм”. Започнали дебати за експулсиране на малцинствата и за “предателството” на всеки, който не се подчинява на националистическата догматична дефиниция за общноста. (Именно в този негативен смисъл терминът “национализъм” влязъл в обща употреба през 90-те години на XIX век.) Германия трябвало да бъде само за германците, “Румъния за румънците”, Руритания за руританците*.
Може би именно в имперска Германия идеите за Blut und Boden, или “кръв и земя”, пуснали най-дълбоки корени. Но във Франция интегралният национализъм намерил своите най-последователни защитници в съчиненията на Морис Барес (1862-1923) и на Шарл Мюрас (1868-1952), съоснователи през 1899 г. на движението Action Française. Според тях франция била само за французите, и то за лоялните, родени там, французи католици. Барес, депутат от Мозел, посветил цялата си кариера на връщането на Елзас и Лотарингия от Германия. Неговата книга Les Déracinés (“Изтръгнатите от корен”, 1897) дала етикета за хората без корен и оттам за непотребните елементи в обществото. Този етикет скоро щял да бъде обърнат срещу евреите, както и срещу много други. La Colline inspirée (1913) прокарала идеята, че католицизмът и истинската френска същност са неделими. Мюрас играел водеща роля в антидрайфуси-
* Руритания - въображаема държава от романите на Антъни Хоуп - Б. пр.
ЮЗИНАТА НА СВЕТА
829
адата, а по-кьсно, като привърженик на Петен във франция на Виши. Езикът му станал толкова краен, че през 1926 г. неговите съчинения били поставени в католическия Индекс.
Интегралният национализъм засегнал всички национални движения от fin de siècle. Освен в Германия и Франция, той имал дълбоко влияние в Полша, където На-ционапнодемократическото движение на Роман Дмовски (1864-1939) било много характерно за тази тенденция. В Италия той бил присъщ за дейността на иредентистите като Габриеле д’Ануцио (1863-1938), които се опитвали да завладеят Триест и Южен Тирол от Австрия. В Русия довел до отхвърляне на всички, които не се съобразявали с идентификацията на руския дух с православието. Във Великобритания може да се наблюдава сред всички, които изравнявали “британски” с “английски”. В Ирландия той бил представен както от позицията на протестантските ълстърци, които не виждали място за католици в Ълстър, така и от екстремистката тенденция сред ирландските католически националисти, които смятали всички протестанти и англо-ирландци за агенти на чуждестранното господство. Сред евреите той може да се наблюдава в крилото на ционизма, което възприемало Палестина не само като убежище за потиснатите евреи, но и като земя за “Еврейската държава”, където неевреите трябвало да живеят в мълчаливо съгласие.
Много зависело от политическата среда, в която трябвало да оперират различните национални движения. Някои политически теоретици се изкушават да поставят “умерените, хуманни и освободителни” форми на национализма в Западна Европа и да струпат национализмите на Източна Европа в нетолерантната, етническа категория34. Тази класификация е откровено несправедлива. Съществуват много случаи на нетолерантен, етнически национализъм в Западна Европа, от ИРА до фламандския Отечествен фронт. Много национални движения в Източна Европа включват тъй наречените “западни” и “незападни” елементи. Етикетите просто не пасват. Вярно е, че автократичните империи от Източна Европа възпрепятствали национализма от либерален тип, насърчавайки силното противопоставяне от всички възможни страни. Докато народният национализъм получил пълна свобода в повечето части на Европа през петдесетте години след 1870 г., много от онези народи, които се оказали под контрола на Руската империя, трябвало да отложат своите надежди за освобождение почти с цял век. Това отлагане се дължало повече на естеството на съставните руски държави, отколкото на присъщите характеристики на техните поробени народи.