Европа била пълна с национални движения, които не фигурират в учебниците. Много от по-малките общности нарочно се ограничавали до културни задачи. В Прованс фредерик Мистрал (1830-1914) успял да организира съживяването на прован-салския език и култура и все пак да бъде избран във френската академия. В Уелс обичаят на ежегодния Eisteddfod, или среща на бардовете, бил съживен през 1819 г. след векове на временно отменяне. Псевдодруидските церемонии, започнали в Лан-голен през 1858 г., се превърнали в съществена характеристика от една цяла серия подобни инициативи. В Германия славяните полабци, сорби и кашуби възродили своите древни славянски култури. Полабците оцелели в малък анклав около Люхов край
836
DYNAMO
GENES
ПРЕЗ 1866 г. Грегор Мендел (1811-84), игумен на Августинския манастир в Бърно, Моравия, публикувал откритията от своите експерименти за размножаването на обикновения зелен грах, Pisum sativum. В продължение на няколко години игуменът наблюдавал граха в манастирската градина. Чрез внимателно кръстосано опрашване и чрез концентриране само върху няколко специфични характеристики като височината и цвета, успял да демонстрира определени модели на наследственост в последователни поколения растения. Той установил съществуването на доминантни и рецесивни характеристики, чието повторение при хибридите можел да предскаже емпирично. Неговите резултати били пренебрегнати напълно. “Менделовите закони за наследствеността”, които представляват началната точка на модерната генетика, били преоткрити независимо, през 1900 г. от трима различни биолози1.
Менделизмът останал на експериментален стадий в продължение на много десетилетия. Въпреки че наличието на хромозоми в живите клетки било установено още в началото на XX век, механизмът на гените, или “единичните характеристики”, както ги нарекъл Мендел, дълго не се поддавали на изследователите. Важността на дезоксирибонуклеинова-та киселина (ДНК) не била осъзната до 1944 г., а двойно винтовата спирална структура на молекулата на ДНК не била демонстрирана до 1953 г. В това отношение биологията изостанала доста зад съответния напредък в модерната физика и химия.
Междувременно един съветски учен твърдял, че е решил много от фундаменталните проблеми. Трифон Денисович Лисенко (1898—1976) отхвърлил хромозомната основа на наследствеността, твърдейки вместо това, че наследствените промени в растенията могат да бъдат индуцирани от влияние на околната среда и от присаждане. Той публикувал експериментални резултати, показващи, че покълването на пшеничното зърно може да бъде подобрено драстично чрез подлагането на ниска температура. Дори се опитал да накара пшеницата да роди ръжени зърна. Всичко това било измама: резултатите били фалшифицирани. Но след като убедил Сталин, че неговите теории могат да излекуват неуспехите в съветското земеделие, Лисенко направил шеметна кариера, която процъфтявала в продължение на три десетилетия. Избран за президент на Академията по земеделски науки “Ленин” през 1938 г., той наредил милиони акри земя да бъдат засети със зърно, третирано по неговите методи. Когато зърното не поникнало, селяните били арестувани за саботаж. Критиците му, включително водещият руски генетик Н. И. Вавилов, били хвърлени в ГУЛАП Учителите били длъжни да представят лисенковщината като евангелие. Съветската биология била разбита почти непоправимо. Лисенко получил две Сталински награди, Ордена “Ленин” и званието “Герой на СССР”2.