Западните биолози третирали Лисенко като “неграмотен”. В отговор той осмивал всички правоверни генетици като “реакционни декаденти, които пълзят пред западния капитализъм”. Пръв сред мишените на неговото презрение бил отец Грегор Мендел3.
Хановер; сбирка от тяхната литература и граматика била публикувана с руска помощ през 1871 г. Сорбите от Лузатия, които наброявали около 200 000 души, създали Майса, или “културно общество”, в Будижин (Бауцен) през 1847 г. Кашубите от Померания направили същото.
ЮЗИНАТА НА СВЕТА
837
Както конституционната, така и автократичната система се оказали враждебни на националните аспирации. В това отношение си струва да се сравни опитът на ирландците и украинците; политическата аритметика била насочена и срещу двете нации.
Ирландците участвали в прословутата “западна демокрация”. От 1801 г., когато бил учреден Съюзът на Ирландия и Великобритания, над петдесет ирландски парламентаристи седели в британския парламент в Уестминстър. Това им дало всякакви предимства освен единственото, което най-много желаели - контрол над техните собствени дела. Но тяхната политическа дейност била непрестанна. Католическата асоциация на Даниел 0’Конъл (1775-1847), която в продължение на години организирала публичните събрания на огромното “чудовище”, постигнала религиозна толерантност през 1829 г. По-късно недоволствата едва били сдържани на точката на кипене заради страданията от Големия глад, заради несправедливостите в поземлените закони и заради липсата на политически прогрес. Самодоволството на английските консерватори, упоритата съпротива на ълстърските протестанти и отчаяните подвизи на ирландското радикално крило, което било представено от фенианците (Ирландското републиканско братство, от 1858) и от Шин Фейн (от 1905), спомогнали за политическия застой. В ирландската провинция продължителната война между подкрепяните от правителството земевладелци и бунтовните наематели от Поземлената лига (1879) създала всепроникващ климат на страх. Дори когато K. С. Парнел (1846-91) и неговата Ирландска партия в Уестминстър спечелили подкрепата на управляващите либерали на Гладстоун, три последователни законопроекта за Ирландско местно самоуправление били блокирани в Камарата на лордовете. Истинското културно пробуждане на ирландците станало късно, през 90-те години на XIX век, когато били учредени ирландският литературен театър, Келтската атлетическа асоциация и Келтската лига, “за необходимостта от деанглицизиране на ирландския народ”. През 1900 г. кралица Виктория посетила Дъблин за пръв път от четиридесет години, отменила забраната за “носене на зелено” и насърчила големите паради в Деня на св. Патрик из цялата империя. Но било прекалено късно за символични жестове. През 1912 г., когато бил подготвен четвъртият законопроект за местно самоуправление, ълстърските доброволци в Белфаст и националните доброволци в Дъблин събрали грамадни армии. Докато Европа се приближавала към Голямата война, Ирландия била на ръба на гражданска война. Страната действително била разделена. Непокорният Ълстьр нямал чувство за ирландска идентичност. “Ирландия не е нация, казал бъдещият британски премиер-министьр, а два народа, разделени от по-дълбока бездна от тази, която разделя Ирландия от Великобритания”37. Шин Фейн, която винаги гледала за подкрепа към САЩ, сега потърсила помощ от Германия, [famine] [orange]
Украинците живеели под гнета на две “източни автокрации”. Някога поданици на Полша, сега те били поданици или на Русия, или на Австрия. Преобладаващо селски народ, тяхното ниво на национално съзнание по необходимост било ниско, докато в средата на века не били прерязани веригите на крепостничеството. Известни традиционно като Rusini, или “рутенци”, сега те започнали да приемат етикета “украинци” като реакция срещу подвеждащото и обидно определение “малоруси”, което царската официална политика измислила за тях. (Украинец означава просто политически осъзнат рутенец.) Тяхното културно пробуждане било стимулирано силно от поези-
838
DYNAMO
FAMINE
МЕЖДУ 1845 и 1849 г. Ирландия изстрадала едно от най-големите европейски природни бедствия. Ирландският картофен глад причинил смъртта на около милион души, прогонил над един милион в емиграция и намалил населението на острова от 8,2 милиона (1845) поне с една четвърт. Макар че Ирландия била неразделна част от Обединеното кралство, най-могъщата държава от епохата, тя получила малко реално облекчение. За някои наблюдатели това бил крайният малтусиански апокалипсис; за други -кулминацията на векове погрешно управление1.