Малко мислят те за Нацията стара,
Изпадайки от страницата на Историята:
- несретни бурени от пустото море Паднали листа от Човечеството!5
Това не бил последният глад в Европа. През 1867-8 г. той бил последван от подобни катастрофи във Финландия и Белгия. Нито пък бил от мащаба на глада по Волга от 1921 г. или от естеството на Гладния терор в Украйна от 1932-3 г. [НАЛУБЗТ). Но бил срамен заради мястото и начина, по който се случил. Последната помощна мярка на британското правителство през август 1849 г. била да изпрати кралица Виктория и принц Албърт на държавно посещение в Дъблин.
ята наТарас Шевченко (1814-61); политическото им пробуждане набрало скорост през по-късните десетилетия. В Русия те се изправили срещу режим, който отказвал да приеме тяхното съществуване, считайки ги за регионално руско малцинство и позволявайки им само една религия - руското православие. В Австрия, където се ползвали с по-голяма културна и политическа свобода, те запазили своя униатски ритуал и започнали бавно да приемат названието украинци. В края на века организирали рутенско училищно образование в голям мащаб. Но там се изправили срещу силна полска общност, която имала количествено мнозинство в Галиция като цяло, включително в Лемберг. [икнАША]
И в двете империи украинците трябвало да се борят с факта, че тяхната родина била населявана от няколко други нации - поляци, евреи и руснаци - и всички те
840
DYNAMO
били настроени враждебно към украинския национализъм. Най-меко казано - това било разочарование. Възможният брой на украинската нация е сравним с този на френската или английската. Но те нямали никаква полза от големия си брой. Като ирландците, си останали нация без държава. Както при ирландците, техните активисти започнали да гледат с надежда към Германия.
Балканският национализъм се развил особено силно. Отоманската империя винаги допускала една голяма степен на религиозна и културна автономия, докато изкоренявала политическото несъгласие. Асимилацията в господстващата мюсюлманска култура, освен в Босна, Албания и части от България, била слаба. В резултат от това създадените вече християнски нации чакали да се появят веднага щом отоманската власт се оттегли. Обикновено те се радвали на дълъг период на практическа автономия, подчинени на присъствието на символични отомански гарнизони, преди да придобият абсолютен суверенитет. Тенденцията при тях била да започнат самостоятелния си живот върху минимална териториална база, която не можела да задоволи техните аспирации и което водело до чести конфликти с техните съседи. Никоя от тях не притежавала дори нещо, което да напомня на етническа хомогенност. Гьрция спечелила официалната си независимост през 1832 г., румънските държавички (Влахия и Молдавия) - през 1856 г., Черна гора - през 1860 г., Сърбия и България - през 1878 г. Албанците, единствената предимно мюсюлманска нация в региона, не получили подкрепа от християнските сили и останали да чакат до 1913 г. (Виж Приложение III, стр. 1302.) [SHQIPERIA]
Опитът на Гърция не бил сполучлив, поне що се отнася до всички нейни монарси. За седем управления между 1833 и 1973 г. имало пет абдикации. Първият крал на елините, Отон I от Бавария (упр. 1833-62), католически ентусиаст на германската производителност, се оказал по-непопулярен дори и от отоманците. Вторият, Георг I (упр. 1864-1913), син на датския крал Кристиан IX основава една злополучна династия. Национализмът и чуждестранните крале не се смесили. Сръбският опит не бил по-щас-тлив: кръвната вражда между съперничещите си династии Караджорджевич и Обренович подхранила десет кралски убийства. Руската подкрепа предизвикала силна реакция от страна на Австрия, особено след като славяните от дуапистичната монархия започнали все повече да се впечатляват от сръбския пример. Успехът на Сърбия в Балканските войни най-накрая принудил Виена да разкрие картите си.
За нещастие етническата мозайка на Балканите попречила за създаването на стабилни национални държави. Терминът “Балканизация” станал нарицателен за политическа фрагментация, дребнав национализъм и злобни вражди. В трите Балкански войни в началото на XX век християнските държави се били не по-малко енергично помежду си отколкото срещу отстъпващите турци (виж по-долу).
Историците също така трябва да се обърнат към проблема защо в един континент, препълнен догоре с народни национализми, няколко страни не следвали общата тенденция. Защо например в Шотландия от XIX век не се развило ефективно национапно движение? Шотландците, в крайна сметка, били подложени на интензивна модернизация много рано; като младши партньори в рамките на Обединеното кралство те лесно можели да открият и ранна кауза за съпротива срещу английското господство. Но не го направили. Отговорът сигурно се крие отчасти в разделенията между келтските и равнинните елементи в шотландската култура, които попречили за раз-