ЮЗИНАТА НА СВЕТА
841
витието на обща идентичност, и отчасти в силната притегателна сила на британския държавен национализъм. Като Кардиф или Белфаст, главният шотландски град Глазгоу процъфтял от инициативите на Британската империя. Привързаността на Шотландия към успешния Съюз не намаляла, докато самата империя не започнала да запада. Първият бард на шотландския национализъм, Хю Макдиармид (1892-1978), не започнал да пише до 20-те години на XX век. Ключовият политически трактат на движението, “Откъсване от Британия” на Том Нейрин, не бил публикуван до 1977 г.38
Междувременно един от най-далновидните наблюдатели стига до заключението, че национализмът не е нищо друго освен фаза. Говорейки през 1882 г., Ернест Ренан направил сензационната забележка, че никоя държава или нация не е вечна. Рано или късно всичко щяло да бъде изместено от нещо друго, “вероятно от европейска конфедерация”. Метерних някога казал: “За мен Европа отдавна съдържа есенцията на отечеството”39. Била посадена надеждата, че подобни чувства някой ден ще се завърнат в по-практична форма.
Социализмът, като национализма, бил колективистична вяра. Той се противопоставял на експлоататорите и манипулаторите, защитавайки не толкова индивида, колкото обществото като цяло. Той взел името си от идеята за другарството, или в модерния език “солидарността” - вос/ив на латински означава “другар”. Твърдял, че на бедните, слабите и потиснатите не може да бъде гарантиран поносим живот освен чрез обединяване на ресурсите, чрез справедливо разпределение на богатството и чрез подчиняване на индивидуалните права на общото благо. За разлика от либерализма той не се страхувал от модерната държава; напротив, гледал на нея като на арбитър и често като на главен проводник на благотворителните мерки. Социализмът щял да бъде насочен срещу потисниците у дома и в чужбина. Чувството за интернационална солидарност го превърнало в естествен противник на национализма. Най-общо се приема, че социализмът от XIX век е извлякъл силите от четири различни източника: от християнския социализъм, от профсъюзното движение, от кооперативното движение и от теориите на “утопичните” социалисти. (Виж Приложение III, стр. 1314.)
Без никога да е използвал този етикет, християнският социализъм имал вековна традиция. Християнската доктрина винаги е настоявала за служба на общността и за отказ от личното богатство. Проповедта на Планината редовно била давана за пример, за да оправдае колективистичните икономически схеми, от практическата работа в монашеските ордени до утопиите на Мор, Кампанела, Харингтън и Морели. През XIX век протестантите проявили най-силна инициатива чрез фигури като Ж. Ф. Д. Мо-рис (1805-72), първия директор на Работническия колеж (1854), Чарлз Кингсли (1819— 75), Адолф Вагнер (1835-1917) или изповедникът на кайзера, Адолф Штокер (1835-99). Оксфордското движение също имало социалистическа жилка, която се проявила в неговите “мисии” из градските бордеи. Римокатолиците били по-възпрепятствани до публикуването на Бегит novarum през 1891 г. В Русия доктрините на Православната църква, колективистичните традиции на селските общини и съществуването на всесилна държава осигурили плодотворна почва за възприемането на социалистическите идеи.
Профсъюзното движение израснало от уязвимостта на надничарите в условията на свободната пазарна икономика. От дните на Толпудълските мъченици от Дор-сет работниците и работничките мъчително си спечелили правото да образуват съ-
842
mwo
щ да се договарят колективно за заплатите и условията на труд и да стачкуват. Възприема се, че критичните начални дати са 1834 г. в Британия, 1864 г. - вш Франция, 1869 г, - в Германия. До 1900 г. в повечето европейски страни имало активни работнически движения. От самото начало профсъюзите възприели разнообразни структури и идеологии. Освен неидеологическите съюзи от британски тип имало и “хоризонтални * занаятчийски съюзи, които се развили от старите гилдии, “вертикални’ индустриални съюзи, анархосиндикални съюзи по френски или испански модел, либерални работнически асоциации, лацифистки “жълти* съюзи, противопоставящи се както на стачките, така и на войната, и цьрковно базирани християнски съюзи. В много страни, както в Белгия, няколко различни типа съюзи работели рамо до рамю. В Русия инициативата била поета от царската полиция, която решила да подкопае влиянието на различните нелегални организации, като образува свои официални съюзи. Този експеримент на “полицейски социализъм” стигнал до лош край на 5 януари 1905 г., когато една демонстрация, водена от отец Гапон, полицейски агент, била обстрелвана от полицията. “Кървавата неделя” сложила началото на революционния изблик през 1905 г,; а отец Галон бил убит. Руското профсьюзно движение се радвало едва на едно десетилетие независимо съществуване, преди да бъде забранено от болшевиките.