ЮЗИНАТА НА СВЕТА
845
таки на Едуард Бернщайн (1850-1932), който отхвърлил апокалиптичните видения на социализма, така и от прагматичните наклонности на партийните лидери в Райхстага.
Интернационалистическият клон на движението се сблъскал с подобни трудности. Първият Интернационал се разпаднал сред взаимните обвинения на марксисти и анархисти. Вторият Интернационал, който през 1889 г. успял да учреди постоянен секретариат в Брюксел, скоро бил овладян от представителите на ГСДП. Той организирал конгреси, действал като група за натиск предимно за пацифистката кауза и се изпарил през 1914 г., когато никой от неговите национални клонове не се противопоставил на войната. След неговото разпускане полето било изоставено от всички освен от революционната руска партия, която била ръководена от изгнаници като В.
И. Улянов (Ленин, 1870-1924) и други конспиратори с подобно мислене.
Руската революционна традиция била стара като самодържавието, което я подхранвало. Нейното първо превъплъщение през XIX век излязло на повърхността с декабристите през 1825 г. - братство от армейски офицери, повлияни от френските и полските идеи. Но през следващите десетилетия, под ръководството на Александър Херцен (1812-70) и Николай Чернишевски (1828-89), тя все повече преминавала на социалистическа, популистка и анархистична вълна. През 60-те и 70-те години на XIX век руският популизъм - народничество, или “движение на народа” - видял въодушевени идеалисти, тръгнали по селата, за да просветят селячеството само за да бъдат посрещнати с неразбиране. През 1879 г. народниците се разделили на две крила, като едното наблягало върху аграрната и образователната реформа, а другото, “Народна воля”, било привърженик на насилието. Член на второто крило убил цар Александър II през 1881 г.
Една ключова фигура, П. Н. Ткачов (1844-85), често се пренебрегва в западните изложения. Той не бил избран и за издигнатия по-късно болшевишки пантеон. Но бил истинският предтеча на болшевизма. “Якобинец” сред популистите и икономически материалист, той осигурил интелектуалната връзка между Чернишевски и Ленин. Той отхвърлял образоването на масите и вместо това апелирал за обучение на революционен елит. “Въпросът “Какво да се прави?” вече не трябва да ни засяга, написал той през 70-те години на XIX век. Той е решен отдавна. Направете Революцията!” Ткачов прекарал последните си години в изгнание в Швейцария, където Ленин щял да прочете жадно неговите работи, докато го отхвърлял публично. Нямало “синовни връзки”, а определен другарски дух42.
Историята с групата на Ленин илюстрира добре невъзможните дилеми, наложени на набедените социалисти в една враждебна среда. Като изгнаници или нелегални те нямали възможност да практикуват демократичните методи на ГСДП, от която получили първоначалното си вдъхновение. Като революционери можели да апелират към известна част от руското обществено мнение, която би приветствала всеки, който обещавал да се бори с царя. Но като социалисти влезли в конфликт с другите клонове на движението, особено със социалните революционери, или есерите, които били настроени подобре към двете най-големи маси от населението на империята - селяните и неруските националности. Като марксисти те трябвало да признаят, че една истинска революция на работническата класа имала малки шансове за успех навсякъде, където, както в Русия, работническата класа била малка; и като гру-
846
DYNAMO
пата, най-силно привързана към конспиративните методи, те нямали желание да организират открити, масови последователи. (Въпреки името си болшевики, или “мнозинство”, което Ленин присвоил в удобен момент, те обикновено образували малцинство, дори в рамките на Руската социалдемократическа партия.) Ленин правилно предвидил, като Ткачов, че едно дисциплинирано малцинство може да заграби властта без народна подкрепа. Но опитвайки се да оправдае подобна стратегия от гледището на социалистическите принципи, още от самото начало той бил принуден да я забули с фантазии. “Лъжливостта е душата на болшевизма”43. Казано по друг начин, ленинизмът бил квазисоциализъм - странна и далечна имитация на оригиналния модел. “Марксизмът, който преобладавал в Руската революция, коментира един критик, който се цени много в посткомунистическа Русия, има такава връзка с оригинала колкото “християнството” на Тай Пинг с това на Тома Аквински”44. Трябваше да мине по-голямата част от един век, за да може този факт да бъде всеобщо осъзнат.