DVNAMO
№рпм шдоршо като негативно чувство. Но той съдържа много сериозен морален сми-<ащ, шйто подчертава голямата част от модерната загриженост за безумните превъплъщения ма политическата и технологичната власт. Именно в този смисъл анархизмът е класифициран като “най-привлекателното политическо кредо”®. Той стои на про-‘шшшшшт край от политическия спектър, срещу онзи единствен политик, Бисмарк, к®йто бт толкова централен за европейската политика, колкото анархистите били щртшт,
Ог& фон Бисмарк (1815-98) обяздил Германия от края на XIX век, както Германската шющш, която конструирал, обяздила останалата част от Европа. Той повече от всеки друг бил архитектът на европейския ред, който се появил след бъркотията от 1848 г., годината, през която влязъл в политиката и чиито революции презирал. Той бил човек с огромни противоречия - както лични, така и политически. “Железният канцлер”, или страховитата физиономия в Райхстага - или на дипломатически срещи, насаме ТОЙ бил истерик, страдал от безсъние и както се разкри наскоро - морфинист. Той бил земевладелец, отдаден всецяло на именията си в Шонхаузен и Варзин, който ръководил най-мощната в Европа програма за индустриализация. Той бил старомоден лруски консерватор и монархист, който ненавиждал своя монарх, който възприел национализма на либералната опозиция и дал на Германия всеобщо избирателно право и социално осигуряване. Той бил победоносен милитарист, безкрайно подозрителен към плодовете на победата. Той бил героят на тъй нареченото германско обединение, който решил да запази Велика Германия разделена. Ключът към неговия успех бил в чудната комбинация от сила и въздържание. Той изградил позиции на огромна власт само за да разоръжи своите опоненти с внимателно степенувани отстъпки, които ги накарали да се почувстват облекчени и сигурни. “Можете да направите всичко с байонети, казал веднъж той, освен да седнете върху тях”.
Но репутацията на Бисмарк също е противоречива. Никой не може да отрече неговото майсторство в политическото изкуство; но мнозина оспорват морала и намеренията му. За германските патриоти и консервативни апологети той бил човекът, който дал на своята страна и на своя континент една епоха на несравнима стабилност; човек само трябва да види какви конфликти възникнали след неговото падане, когато Вилхелм II “изпуснал кормчията”. За либералните критици обаче той бил и си остава, според думите на Исая Бърлин: “велик и зъл човек”. Те го възприемат като агресор, който използвал войната като съзнателен политически инструмент (и което е по-лошо, успявал); като измамник, който въвел демократични форми, за да запази недемократичната пруска върхушка; като тиран, който налагал своите опоненти с грубите инструменти на държавната власт - католиците с Kulturkampf, поляците с Коло-низационната комисия, социалдемократите с обявяване извън закона. Бисмарк не би отрекъл това. Той несъмнено вярвал, че дребната операция и малките дози противно лекарство са оправдани, ако държат на разстояние голямата болест. Да цитираме един рядък почитател с левичарски убеждения; “Историята на модерна Европа може да бъде написана от гледището на трите титана: Наполеон, Бисмарк и Ленин. От тези тримата… Бисмарк вероятно е причинил най-малко зло”49.
ЮЗИНАТА НА СВЕТА
849
Европейското еврейство играе толкова важна роля в модерните времена, че неговата история е била предмет на всякакви митове и недоразумения, както съчувствени, така и враждебни. Основните черти обаче са ясни. След разпадането на Пол-ша-Литва единствената голяма държава, която осигурявала безопасно убежище в предишните векове, се развили три близко свързани процеса. Първо, за евреите започнала нова епоха на преселения. Второ, те получили пълни граждански права в повечето европейски страни. И трето, все по-голяма част от тях се бунтували срещу традиционните ограничения, налагани им от собствената им общност*0.
Еврейската миграция се задвижила основно след 1773 г. от Поделбите на Полша. Евреите от западните райони на Полша, в Познан и Данциг, се озовали граждани на Прусия и свободни да пътуват без ограничения до Берлин, Бреслау и други германски градове. Евреите от Галиция, които станали австрийски граждани, започнали да се местят в други Хабсбургски провинции, особено в Буковина, Унгария, Бохемия и Моравия, а в един по-късен етап и във Виена. Евреите, живеещи в бившето Велико княжество Литва или в Източна Полша, се озовали граждани на Руската империя, където законът изисквал от тях да живеят в Предела на заселване. (Виж Приложение III, стр. 1317.) Но законът често бил съблюдаван през пръсти; и в големите руски градове, особено в Санкт Петербург, Москва, Киев и Одеса започнали да се формират нови, динамични еврейски общности. Еврейските преселници, които напуснали своите домове в ултраконсервативните религиозни общности в историческа Полша, били подложени на няколко нови тенденции: на Haskalah, или “еврейското Просвещение”, на асимилация и на светска еврейска политика.