Приет най-накрая в ЕТН, Алберт Айнщайн (1879—1955) пренебрегнал всички лекции, но извършвал своите собствени електродинамически експерименти в лабораторията. Бил приятел с Фридрих Адлер, който по-кьсно убил австрийския премиер-министър във Виена. Когато бил нает в швейцарската патентна канцелария в Берн през 1901—5 r., той продължил да се озадачава от теоретичните приложения на работите на Максуел, Херц и Мах.
Говори се, че подозрението на Айнщайн за относителността на времето и пространството било стимулирано от неговите ежедневни пътувания до Крамгасе в Берн, където си представял, че пътува към часовниковата кула със скоростта на светлината. Приемайки, че светлинните вълни, отразяващи неговия образ, се движат със същата скорост, в продължение на години се чудил дали може да се види в шофьорското огледало. Във всеки случай, в принципа за “относителността на едновременността” той осъзнал, че Природата не познава моментални взаимодействия. Докато скоростта на светлината е абсолютна, около 186 300 мили в секунда, интервалите на времето и пространството са относителни. През 1905 r., в Annalen der Physik, Айнщайн публикувал една статия, озаглавена “Дали инерцията на едно тяло зависи от неговото енергийно съдържание?” Тя съдържала уравнението, което щяло да преобърне класическата физика и да положи основите на ядрената епоха. Където е = енергия, т = маса, а с = скоростта на светлината, е=тс\
С времето, в допълнение към тази Специална теория на относителността, Айнщайн създал Общата теория на относителността (1916), измествайки законите на Нютон за гравитацията. Тя имала голям принос за квантовата физика. Той се преместил в Кайзер Вилхелм Институт в Берлин през 1914 г. и получил Нобелова награда през 1921 г.
В дните преди да бъде доказана правилността на неговите теории, Айнщайн постоянно се тревожел. “Ако Относителността се окаже правилна, казал веднъж той, германците ще ме наричат германец, швейцарците ще ме наричат швейцарец, а французите ще ме наричат велик учен. Ако Относителността се окаже неправилна, французите ще ме наричат швейцарец, швейцарците ще ме наричат германец, а германците ще ме наричат евреин”1.
През 1933 r., когато Айнщайн потърсил убежище от нацистите в Париж, Колеж дьо Франс му отказал работа заради немското му гражданство и по този начин той бил принуден да замине за САЩ. Най-блестящият европейски ум бил изгубен за Европа.
864
DYNAMO
SOUND
Късно през 1888 r. или в началото на 1889 r., в своя лондонски дом, застаряващият поет Робърт Браунинг бил помолен да рецитира нещо от своята поезия заради “усъвършенствания фонограф” на Едисън. Той започнал с най-популярните си стихове:
Аз скачам на стремето и Джорис и той;
Аз галопирам, Дърк галопира, ние галопираме тримата.
“Бог Скорост!” извика пазачът, когато разви винтовете на портата;
“Скорост!” отекна стената към нас галопиращи,
Отзад се затвори вратата, светлините потънаха в покой,
И насред полунощ ние галопирахме един до друг.
Нито дума, запазихме великия ритъм
Глава до глава, разкрач до разкрач, без да сменяме ритъма;
Аз се обърнах в седлото и… и…1
След няколко стиха той заекнал и признал, че е забравил думите, написани преди повече от четиридесет години. Говори се, че след като се възстановил след аплодисментите, той казал, че никога няма да забрави деня, в който е говорил за прочутата машина на мистър Едисън. Тази импровизация и недатираното представление били един от първите звукозаписи, които са оцелели2.
В същата тази година немецът Емил Берлинер демонстрирал своя грамофон, който вместо восъчни цилиндри използвал дискове, които можели да се копират по-лесно. Произведен от фирмата за играчки “Крамер и Райнхард” от Валтершаузен в Тюрингия, грамофонът бързо се превърнал в основата на звукозаписи за масовия пазар — централна черта от модерния живот3.
Записаният звук трансформирал света на музиката и разбирането на музиката. За двеста-годишнината на Моцарт през 1991 г. например беше възможно да се подготви изложба, демонстрираща еволюцията в качеството и разнообразието на изпълнителския звук през последните 200 години. Посетителите на виенския Нойе Бург бяха оборудвани със стереослу-шалки, които реагираха на инфрачервени сигнали, докато се движеха от една “звукова зона” към друга. Те можеха да слушат автентичното цигулково изпълнение на Леополд Моцарт на извадки от неговия прочут Пример, публикуван в годината на раждането на Волфганг, или да сравнят звука на безклаповите рогове и тромпети с този на модерните медни инструменти. Те можеха да слушат необикновеното бавно темпо на ранните оперни записи от 1900 г., как Вилхелм Херш пее арията “О Isis und Osiris” или да гледат как компютъризираният сонограф анализира хармоничния обхват в пеенето на Едита Груберова в “Кралицата на нощта”. Уви, не можеше да се чуе самият Моцарт. Но и най-лошият специалист от слушателите можеше да каже колко много се е променило с времето изпълнението на Мо-цартовите творби. Там беше Моцартовият променящ се “звуков свят”, на който бе даден живот4.