Светът познава три основни зърнени храни: ориза, царевицата и пшеницата. От трите “Европа избра пшеницата”. Пшеницата е дошла в Европа от Месопотамия и там, където европейците са се заселили масово, те са взели със себе си и своята пшеница - първо в пустите земи на неолитния северозапад, по-късно в девствените прерии на Америка, Австралия и Северен Сибир. Процесът, през който е бил направен “изборът”, включва безкрайна серия от експерименти в продължение на няколко хилядолетия. Въпреки че съперничещите на пшеницата зърнени храни като ръжта, ечемикът, овесът, елдата и просото са продължили да съществуват в Европа, триумфалният марш на Крал Пшеница е неоспорим2.
Пшеницата - род ТгШсит от зърненото тревно семейство - е позната в повече от 1000 разновидности. Зърното й е изключително хранително. То съдържа средно 70 процента въглехидрати, 12 процента протеини, 2 процента мазнини и 1,8 процента минерали. Протеиновото съдържание е значително по-високо от това на ориза, 1 ливра съдържа над 1500 калории. Храненето, базирано на пшеницата, е един от факторите, дал на повечето европейци определено предимство в ръста над повечето народи, които се хранят предимно с ориз и царевица. Пшеницата е сезонна култура, която изисква интензивен труд само при пролетната сеитба и при есенната жътва. За разлика от народите, отглеждащи ориз, които трябва да се грижат за оризовите си поля, през цялата година, фермерът, който отглежда пшеница, има гарантирано време и свобода да се впусне в други дейности, да отглежда вторични зърнени култури, да подобрява почвата, да строи, да се бие или да се занимава с политика. Тази връзка може би съдържа предварителните условия за много характеристики на европейската социална и политическа история, от феодализма и индивидуализма до подстрекателствата към война и империализма. Пшеницата обаче изтощава бързо почвата. В древните времена земята можела да запази плодородието си само ако пшеничните поля редовно се оставяли за угар и били наторявани от домашните животни. Оттук възниква тра-
7. Европа
98
PENINSULA
дкционннят европейски модел за смесено земеделско и животновъдно фермерство, както и разнообразната хранителна диета от зърнени храни, зеленчуци и месо.
При производството на хляб протеините в пшеницата притежават уникалното свойство да образуват глутен, когато се смесят с вода, за да се приготви тесто. На свой ред глу-тенът задържа въглеродния двуокис, който се излъчва при ферментацията на маята. Крайният резултат е пшеничен хляб, който е по-лек, по-фин и по-лесен за храносмилане от всичките си конкуренти5. “Насъщния хляб дай ни и днес” е чувство, което европейската цивилизация може да сподели с някои от своите съседи от Близкия изток, но не и с индийците, китайците, аптеките или инките.
тират осемдесет сини камъка, всеки с тегло над петдесет тона, от далечните планини Пресли в Южен Уелс и да ги издигнат с такава прецизност, че на изпълнените с благоговение наблюдатели те им приличат на части от някакъв слънчев компютър16. Разбира се, издяланите в Стоунхендж брадви и ками, които приличат на предметите, открити в гробовете-шахти в Микена, отново пораждат спекулации за директни контакти със Средиземноморието.
Международната търговия, особено с минерали, е една от най-важните характеристики на Европа от бронзовата епоха. Минералните ресурси на Полуострова били богати и разнообразни, но тяхното разпределение било неравномерно; и така, в отговор на този дисбаланс се появила широко разклонена мрежа от търговски маршрути. Солта се търсела от най-ранни времена - или чрез разкопаване на каменна сол, или чрез изпаряване на солена вода от крайбрежните солници. Големи планини с каменна сол се срещат в естествен вид на няколко места - от Кардона в Каталония до Залцкамергут в Австрия или Виеличка в Полша. Примитивните солници, или за/отае били разположени край горещите южни брегове от Рона до Днепър. Започват да действат постоянни “пътища на солта”. Най-известен сред тях е древната Виа Са-лария, която свързвала Рим със солниците по Адриатическото крайбрежие. Кехлибарът, който може да се намери както по западните брегове на Ютландия, така и по Балтийското крайбрежие на изток от Висла, бил високо ценен като бижу. Древният “път на кехлибара’ слизал надолу по долината на Одер, през Моравския пролом до Дунав и над прохода Бренер до Адриатическо море. Обсидианът и лапис лазули също се търсели много. Медта и калаят били главните продукти. Медта най-напред идвала от Кипър - откъдето идва и името на острова, - а по-кьсно от Доломитските планини и преди всичко от Карпатите. Карпатската мед намерила пътя си на север към Скандинавия много рано, а по-късно била изпращана на юг, към Егейско море. Калаят. който древните не винаги различавали от оловото, бил носен от далечния Корнуел. Търсенето на мед и калай, изглежда, е стимулирало трансконтинентапните контакти по-ефикасно, отколкото последвалото търсене на желязо, което се е намирало много по-лесно.