Бляскавата победа на Прусия имала няколко дълготрайни последствия. Тя улеснила декларацията за обединената Германска империя, чийто пръв император Вилхелм I (упр. 1871-88), крал на Прусия, бил провъзгласен от германските принцове, събрали се във Версай. Тя обявила пред света, че новата Германия няма да отстъпва пред никого по военните си умения. Във франция провокирала отчаяните събития на Парижката комуна и подхранила страстите на антигерманската омраза, които още по-настоятелно щели да апелират за отмъщение.
Източният въпрос, както започнали да го наричат, израснал от два свързани и очевидно невъзвратими процеса - продължаващата експанзия на Руската империя и трайното отстъпление на отоманците. Той породил независимостта на балканските нации, Кримската война (1854-6) и верига от усложнения, които по-късно подпалили фаталната криза от 1914 г. Перспективата за отоманското сгромолясване се виждала все ло-ясно през целия век. За руснаците това било напълно желателно. Установяването на християнски сили на Босфора представлявало крайната цел на царската политика още след като бил формулиран митът за Третия Рим. Овладяването на Проливите щяло да осъществи руската мечта за неограничен достъп до топли морета. Както Достоевски отбелязал през 1871 г. в триумфално очакване: “Константинопол ще бъде наш!” За другите Велики сили смъртта на “Болния човек на Европа” криела много опасности. Британия се страхувала за своите комуникационни линии към Индия. Австрия се чувствала заплашена от струпването на спонсорирани от Русия държави на югоизточната й граница. Германия се чувствала заплашена от възхода на единствената сухопътна сила, чийто военен капацитет можел някой ден да настигне нейния.
Решителната руска експанзия продължила с темпове, които за периода 1683— 1914 г. се изчислявали средно, може би консервативно, на 55 квадратни мили на ден70. Но тя не винаги заплашвала Европа директно. След придобивките от Наполеоновия период главните атаки сега били насочени срещу онова, което руснаците понякога наричали “Средния Юг” в Кавказ и Централна Азия, и срещу Китай и Япония. Европа обаче не била имунизирана против Мечката, която постоянно изпробвала границите на търпимостта. Руската намеса в Гръцката война за независимост ударила камбаните за тревога, а придобивките й след Договора от Адрианопол (1829) били ограничени до малко ъгълче при делтата на Дунав. През 1831 и 1863 г. руските нарушения на номинапната независимост на Полша предизвикали енергичните протести на Британия и Франция. Но те не били неизгодни за Берлин и Виена, които искали да удържат
ЮЗИНАТА НА СВЕТА
875
собствените си полски територии. Така че не станало нищо. Руското настъпление в дунавските васални държави през 1853 г. провокирало незабавен военен отговор от страна на Австрия и довело до избухването на Кримската война (виж по-долу). След това Санкт Петербург разбрал, че директното анексиране в Европа може да се окаже скъпо и че части от неговата империя са уязвими на атаки от страна на противници с по-голяма военноморска сила. Било взето решение за изтегляне от Северна Америка; и през 1867 г. Аляска била продадена на САЩ за незначителните 8 милиона долара. Недвижима собственост се придобивала много по-лесно другаде. През 1859 г., след половин век на жестокости и опустошения, завоюването на планинските племена в Кавказ било завършено, а техният чеченски герой Шамил бил пленен. През 1860 г. Амур и морските провинции били превзети от Китай, а Курилите - от Япония. Всички тези придобивки по-късно щели да бъдат отхвърлени от губещите като “несправедливи договори”. През 1900 г. руската окупация на Манджурия провокирала конфликт и поражение в Руско-японската война (1904-5). През 1907 г. разделянето на Персия на британска и руска сфери на влияние сложило край на британските страхове за Централна Азия, продължили няколко десетилетия, но засилило подозренията относно руските кроежи за Персийския залив.