Кримската война (1853-6) избухнала, когато Британия и Франция решили да помогнат на Портата в нейните усилия да защити дунавските васални държави и да се противопостави на руските претенции за защита на отоманските християнски поданици. Австрия незабавно окупирала васалните държави, а западните сили, подпомогнати от Сардиния, изпратили наказателна експедиция в Крим. Въпреки противната окопна война, холерата и ужасните загуби, съюзническата обсада на Севастопол най-накрая успяла. Мирът от Париж (1856) неутрализирал Черно море, наложил обединен европейски протекторат над отоманските християни и гарантирал целостта на Отоманската империя и на нейните васали. [Abkhazia]
Въпреки това руснаците се върнали на Балканите след двадесет години. В този случай поводът бил даден от едновременните бунтове в три отомански провинции - в Босна, Херцеговина и България. Военната интервенция на Сърбия и Черна гора, дипломатическата намеса на Австрия и убийството на 136 турски чиновници в България довели до жесток отомански отговор. През май 1876 г. над 20 000 селяни били изклани в прочутите Български ужаси. В Лондон Гладстоун бушувал: “Нека сега турците изнесат своите зверства по единствения възможен начин, а именно като изнесат самите себе си”. В Константинопол двама султани били свалени един след друг. В Санкт Петербург царят се чувствал задължен да защити балканските християни. Били свикани две международни конференции, за да наложат условия на новия султан Аб-дул Хамид II Прокълнатия (упр. 1876-1909), който объркал всички с обещания за парламентарна конституция. През април 1877 г. руските армии нахлули в отоманската територия на Дунав и в Армения. Тяхното настъпление било забавено много от силната турска съпротива на балканските проходи; но през януари 1878 г. казаците заплашвали стените на Константинопол. По договора от Сан Стефано (1878) Портата била задължена да приеме твърдите условия на царя, включително и създаването на независима “Велика България” с тревожни размери. (Виж Приложение III, стр. 1251.)
Берлинският конгрес, 13 юни -13 юли 1878 г., бил свикан, за да задоволи британските и австрийските искания за ревизия на Санстефанския договор и да окастри
876
DYNAMO
руските амбиции. Той бил голямо дипломатическо събитие, последното, когато всички европейски сили успели да се срещнат и да уредят своите различия при равни условия. С Бисмарк, самолровъзгласил се за ‘честен посредник*, той отбелязал върховния статус на обединена Германия в Европа; и издърпал жилото на военната треска, която изпълвала лондонските мюзикхоли:
Ние не искаме да се бием, но ще го направим с плам.
Имаме кораби, имаме хора, имаме и пари.
Бихме Мечката преди и докато британците бъдат верни,
Руснаците няма да имат Константинопол!71
В много отношения обаче конгресът станал пример за най-циничните аспекти от европейската силова игра. Никой от балканските народи не бил представен ефикасно. Никой не бил третиран със загриженост: Босна и Херцеговина били предадени на австрийска окупация; България била разделена на две и откъсната от Егейско море; независимостта на Сърбия, Черна гора и Румъния била потвърдена покрови-телски, но на всичките били отказани териториалните награди, които те смятали за най-важни. Великите сили, обратно, просто си взели каквото искат: Русия, след като й отказали Проливите, взела Бесарабия от своя румънски съюзник; Британия взела Кипър от своя отомански довереник; Австрия взела Санджак от Нови пазар; Дизраели напуснал Берлин, претендирайки за “Мир с чест”. Не е изненадващо, че балканските нации скоро потърсили свои, често насилствени решения. Великите сили напуснали Концерта и потърсили сигурност в двустранни договори и съюзи. Спирачките в преследването на националните интереси на всички нива били отпуснати.
Сухопътните сили все още осигурявали ключа за континенталната политика. Докато това оставало в сила, било възможно да се приеме, че Германия и Русия ще имат надмощие във всеки общ конфликт. От петте европейски сили три имали сериозни военни недостатъци. Британия притежавала мощен флот, но не и наборна армия, франция страдала от катастрофален спад на раждаемостта, който сериозно заплашвал събирането на новобранци. Австро-унгарската армия била технически и психологически зависима от Германия.
Образуването на два противоположни дипломатически и военни блока се развило в продължение на три десетилетия. Най-напред Британия и франция били разделени от колониалното си съперничество, Британия и Русия - от взаимните си подозрения за Централна Азия, Русия и Франция - от царско-републиканските вражди. И за известно време Бисмарк бил свободен да конструира една система, която да предпази Германия от френско отмъщение. През 1879 г. той изковап Двойния съюз с Австрия, през 1881-7 г. - Dreikaiserbund на Германия, Австрия и Русия, от 1882 г. -Тройния съюз на Германия, Австрия и Италия, през 1884-7 и 1887-90 г. - двата “презастрахователни договора” с Русия. Но логиката на двете най-силни европейски страсти - френската омраза към Германия и копнежът на Русия към Проливите - със сигурност щели да се намесят, франция искала да избяга от паяжината, която Бисмарк изплел толкова блестящо; а Русия се вбесявала от пречките срещу нейните балкански амбиции. Следователно в годините след уволнението на Бисмарк отношенията между Русия и Германия охладнели; и царят си търсел нови партньори. През 1893 г., кога-