За жалост мемоарите на сър Едуард не потвърждават напълно тази история:
Моите спомени от тези три дни, 1, 2 и 3 август, са за почти непрестанни срещи на кабинета и офомно напрежение; но много малко е останало в паметта ми за това какво се е обсъждало… Аз почти нямах какво да правя; обстоятелствата и събитията ме принуждаваха да решавам…
Един приятел дойде да ме види една вечер през последната седмица - той мисли, че е било в понеделник, на 3 август. Стояхме до прозореца на моя кабинет във форин офис. Здрача-ваше се и лампите отдолу бяха запалени… Моят приятел си спомня, че съм отбелязал товас думите: “Лампите изгасват в цяла Европа: няма да доживеем да ги видим запалени отново”78.
Доста неясно е какво точно се е случило. Странно е, че метафората за изгасналите лампи е била подбудена от гледката на палене на лампите. Най-прецизният политически биограф на Грей не споменава тази сцена79. Нещо повече, в самото навечерие на войната, когато дипломацията трябва да е била най-интензивна, човекът, който бил в центъра на бурята, “почти нямал какво да прави”. Имал време да приеме приятел и да проведе разговор с такива малки последствия, че дори не може да си спомни подробностите.
Същата вечер Берлин осъзнал факта, че неговите дипломати са принудили Германия да води война на два фронта, и то без верни съюзници. В Райхстага канцлерът Бет-ман Холвег обвинил за всичко Русия: “Русия хвърли запалената главня в нашата къща”, декларирал той. В Санкт Петербург, където обявяването на война от страна на Германия било прието два дни преди това, царят и неговите генерали вече задвижили парния валяк, французите в Париж били замаяни от невероятното обвинение на
ЮЗИНАТА НА СВЕТА
885
Бетман, че един френски самолет е бомбардирал Нюрнберг. Във Виена, където австрийското правителство през последната седмица се занимавало със своето нападение срещу Сърбия, император-кралят и неговите министри не бързали да се включат във войната срещу Русия. В Рим третият партньор от Тройния съюз се спотайвал. Само в Белград действително можели да се чуят топовните гърмежи.
В непрестанните дебати относно причините за Голямата война като главен виновник често се приема дипломатическата система в началото на XX век. Често се твърдяло, че везните натежавали в полза на войната чрез логиката на двата противостоящи блока - Съюзът и Entente. Предполага се, че големи политически и икономически сили създали “геополитически консенсус”, в който и двете страни били убедени в необходимостта да подкрепят своите съюзници и в ужасните последствия от бездействието. Този консенсус уж връзвал ръцете на дипломатите, направлявайки ги неумолимо по фаталния път от един малък балкански инцидент към глобален пожар. Това твърдение трябва да се проучи. Централните сили били обвързани предварително чрез Тройния съюз. Германия действително била длъжна да помогне на своя австрийски съюзник, ако Австрия бъде нападната. Но Австрия не била нападната и Виена не била способна да се позове на клаузите от съществуващите договори. Атентатът в Сараево не може да се тълкува като военно действие срещу Австрия, особено след помирителния отговор на Белград на австрийския ултиматум. Нещо повече, Германия болезнено осъзнавала, че третият съюзник, Италия, няма да вдигне оръжие в защита на Австрия, освен ако не бъде абсолютно принудена да го направи. Поради това решителността на Австрия да накаже Сърбия не може да се приписва на изискванията от Тройния съюз.
В случая с Тройната Entente веригата на задълженията била още по-слаба. Entente не била съюз. Русия и франция действително били задължени чрез договор да си помагат, ако бъдат нападнати; но те болезнено осъзнавали, че третият член от тяхната Entente, Великобритания, не е формално задължен да вдигне оръжие в тяхна защита. Нещо повече, тъй като никоя от силите в Entente не била съюзена официално с Белград, австрийското нападение срещу Сърбия не можело да се тълкува като casus belli. В частност нямало влязъл в сила руско-сръбски договор00. Според договора от 1839 г. Британия била задължена да поддържа независимостта на Белгия. Но това било старо задължение, което предшествало с много време задачите на Entente. Независимо как изглеждало всичко, дипломатическата система от 1914 г. оставила на правителствата достатъчно пространство за маневриране. Тя не задължавала Германия да подкрепи Австрия при всякакви обстоятелства или Русия да подкрепи Сърбия, или Британия да подкрепи Русия и франция. Почти всички ключови решения били оправдани от гледна точка на “честта” или на “приятелството”, или на “страха”, или на “целесъобразността”, а не по силата на договорите. В този случай е по-подходящо да се вгледаме по-внимателно в дипломатите, а не в дипломатическата система.