Младият австрийски Friedenskaiser (Мирен император) провел единия от серията тайни преговори със съюзническите сили. През пролетта на 1917 г. в Швейцария той на два пъти се срещнал със своя зет принц Сикстус от Бурбон-Парма, който служел като белгийски офицер и действал като посредник между Париж и Лондон. Той бил готов да направи териториални отстъпки на Италия и приел френските претенции за Елзас и Лотарингия. Но не успял да убеди нито италианците, нито французите в своята способност да повлияе на Берлин и бил принуден да се унижава пред германския император, когато по-късно Клемансо обявил публично контактите. От тази точка нататък съдбата на Хабсбургската монархия била обвързана с военната сполука на Германия; и всички надежди за мирна еволюция на националностите в Австро-Унгария били разбити5.
Влизането на САЩ във войната, което станало на 6 април 1917 г., дошло след множество американски опити за подпомагане на мира. 28-ят президент, Томас Уд-роу Уилсън (1856-1924), либерал от Източното крайбрежие и професор в Принстьн, бил преизбран през ноември 1916 г. с бюлетината на неутралитета; и неговият пратеник полковник Хауз посетил всички европейски столици. През януари 1917 г. речта на Уилсън за състоянието на нацията апелирала за “мир без победа”. Но американската морска икономика била заплашена смъртоносно от немските подводници; и тромавата германска схема да привлекат Мексико, както се разкрило в телеграмата на Цимерман от февруари 1917 г., най-накрая премахнала всички съмнения. Идеализмът на Уилсън се противопоставял открито на тайната дипломация на британците и французите. Неговите Четиринадесет точки (януари 1918) придали съгласуваност и надеждност на съюзническите армии. Президентът бил силно привързан към принципа за национално самоопределение, прилаган справедливо. Благодарение на музикалните соарета, организирани в Белия дом от Игнаци Падеревски, той поставил полската независимост в дневния ред.
Взети заедно обаче, промените от 1917 г. предизвикали голямо безпокойство в съюзническия лагер. За момента намесата на САЩ била повече от възнаграждение заради хаоса в Русия. Entente печелела партньор с огромен потенциал, докато губела най-силния си партньор на бойното поле. Щели да минат дванадесет месеца, преди да се почувстват американската жива сила и индустриална продукция. Междувременно, докато руската съпротива западала, Централните сили можели да прехвърлят все по-големи части от своите ресурси от изток на запад. Все по-определено изходът от войната зависел от резултатите от мобилизацията в САЩ и резултатите от революцията в Русия.
Руската революция от 1917 г. се състояла от няколко преплетени вериги на сгромолясване. Двете политически изригвания - февруарската революция, която свалила царската монархия, и втората, Октомврийската революция или преврат, който въвел болшевишката диктатура - били придружени от катаклизми, достигащи до самите дълбини на социалните, икономическите и културните основи на Империята. Те също та-
i
916
TENEBRAE
COWARD
В 6 часа сутринта на 18 октомври 1916 г. в Карно на Западния фронт редник Хари Фар от Западния Йоркширски полк бил застрелян от британски наказателен взвод. Доброволец с шестгодишна служба, той на два пъти бил изтеглян от фронтовата линия, страдайки от нервно разстройство. На третия път му отказали лечение в медицинския пункт, тъй като не бил ранен, и след като се противопоставил на сержанта, който искал да го отведе обратно в окопите, той бил арестуван. Постоянно повтарял: “Не мога да понасям това”. На военния съд генералът, командващ XIV корпус, заявил, че обвинението в страхливост е “доказано ясно”. Това било потвърдено от главнокомандващия Дъглас Хейг.
По-късно вдовицата на Фар, Гертруд, получила писмо от военната канцелария: “Скъпа госпожо, със съжаление ви информираме, че вашият съпруг загина. Той беше осъден за страхливост и беше застрелян призори на 16 октомври”. Тя не получила нито военна вдовишка пенсия, нито издръжка за дъщеря си. Но чрез местния викарий получила послание от полковия капелан: “Кажи на жена му, че той не беше страхливец. Никога не е живял по-добър войник”. Тя доживяла до 99-годишна възраст и щяла да прочете документите от военния съд, които не били освободени от Британския публичен архив до 1992 г.
Редник Фар бил един от онези 3080 британски войници, осъдени на смърт от военния съд в периода 1914—18 г., главно за дезертьорство, и един от онези 307, които не били помилвани. Отказвайки молбата за помилване при подобен случай, Дъглас Хейг записал в протокола: “Как можем да спечелим, ако одобрим тази молба?”1