59. Европа
930
TENEBRAE
свои съседи и действала като provocateur за всякакви революционни събития другаде. Така, докато победилите съюзници се стремели да наложат мир където могат, по-голямата част от Континента продължила да бъде поглъщана от бушуващия конфликт. “Войната на Гигантите е свършила, написал Чърчил, започват войните на пигмеите”. Геололитически Голям триъгълник бил сплескан до степен, в която само западните сили останали непокътнати. Русия била извадена от строя от Централните сили, а Централните сили - от Запада. Но Русия и Германия продължавали да дишат; за разлика от Австро-Унгария и Отоманската империя, те не били напълно пожертвани. През ноември 1918 г. западните сили не получили нищо повече от време за отдих, през което можел да бъде построен един стабилен европейски ред ‘докато Русия и Германия дремели”. За нещастие миротворческите усилия на западните сили били подкопани сериозно още в самото начало.
Мирната конференция, която била подготвяна в Париж през цялата 1919 г., била организирана като конгрес на победителите, а не като общо събрание на европейските държави. Не били представени нито Съветска Русия, нито Германската република; а другите държави наследници били допуснати само в качеството им на протежета и молители. Всички важни решения били вземани от Съвета на Десетте, от неговия наследник, Съвета на Четиримата - Клемансо, Лойд Джордж, Уилсън и понякога от Орландо от Италия - или, от януари 1920 г., от постоянната Конференция на (съюзническите) посланици. Това само по себе си било достатъчно, за да създаде впечатлението за Diktat, или “наложено споразумение”. Въпреки бомбастичните претенции на организаторите Мирната конференция не поела отговорност за много от най-спеш-ните европейски проблеми. Тя се ограничила до задачата да подготви договорите, които трябвало да бъдат подписани от бившите вражески държави. Нейната неохота да признае разпадането на Руската империя, чиито интереси се опитвала “да подкрепя на вяра”, имала особено опасни последици. Неподготвената политика на съюзническата интервенция в Русия, която била преследвана нерешително и с полумерки през цялата 1919 г., помогнала много на болшевиките. (Виж по-долу.)
Въпреки че идеалът на Уилсън за национапно самоопределение бил подкрепен широко, той не бил приложен нито последователно, нито справедливо. Победилите съюзници не виждали причина да обсъждат аспирациите на своите собствени подчинени националности, като ирландците, а още по-малко - аспирациите на колониалните народи. Те насърчавали териториални промени с важни последици за сметка на бившите си врагове, докато обезсърчавали исканията за сметка на самите тях. Чехите например, чиито искания представлявали посегателство срещу Австрия и Унгария, били подкрепени напълно в техните претенции за средновековните “земи на св. Вен-цеслас”. (Виж Приложение III, стр. 1323.) Поляците, чието искане за възстановяване на границите от 1772 г. било несъвместимо с реставрацията на Руската империя, били директно осъдени за “маломощен империализъм”. На всеки доволен клиент се падали по двама-трима недоволни.
Западните сили почти не проявили чувство на солидарност помежду си. Американците подозирали британците и французите в империалистически кроежи. Британците подозирали французите в Наполеонови тенденции. И британците, и французите подозирали силата на американския ангажимент. Техните страхове били потвър-
ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ
931
дени, когато американският Конгрес не ратифицирал нито Версайския договор с Германия, нито американското членство в любимия проект на Уилсън - Обществото на народите. (Виж по-долу.) Съюзническата дипломация подценила много проблема за налагането на договорите. Едно нещо било политиците да вземат грандиозни решения в Париж. Съвсем друго било тези решения да се поддържат в далечни части на Европа, където западните сили почти нямали влияние и контрол. Различни междусъюзнически комисии дали временно облекчение за различни размирни места. Но Обществото на народите се родило беззъбо. САЩ обърнали гръб на споразумението; британците били демобилизирани; франция се отдръпнала от задължението да контролира Континента сама. Било само въпрос на време, преди засегнатите от споразумението да започнат да се досещат, че могат да му се противопоставят безнаказано.
Разбира се, Мирната конференция си проправила път чрез удивително много работа. Влезли в сила пет важни договора. Дузина нови държави получили международно признание. Били раздадени множество териториални награди. Голяма част от Европа получила база за нов старт, който толкова много желаела. Нито пък е справедливо да се каже, че духът на отмъщението взел връх. По време на конференцията тонът омекнал. Лойд Джордж, най-гъвкавият от “Голямата Тройка”, пристигнал през януари насред викове “Обесете кайзера!”, но по-късно повел всички в търсене на пътя към компромиса. Създаването на Свободния град Данциг, за което не получил никакви благодарности, било пример за неговото смекчаващо влияние. Не може да се отрече отмъстителността, която лежи в основата на клаузите за вината за войната, в принципа за репарациите, които натоварили Германия с всички разходи за войната, и в едностранчивите планове за разоръжаване. В същото време, въпреки непреклонността на Клемансо, все повече се налагало убеждението, че исканията на съюзниците могат да бъдат скроявани до границите на германската търпимост. [ВЦЕвУЮ]