Съседните провинции Шлезвиг и Холщайн, разположени в основата на полуостров Ютландия, дълго оформяли граничните земи между Германия и Дания. Исторически Шлезвиг
— или “Слезвиг” на датски — бил датско феодално владение, докато Холщайн принадлежал на Свещената Римска империя. Древният “Айдерски камък”, закрепен върху градската порта в Ренсбург, отбелязва традиционната граница на империята. Макар че населението било етнически смесено, датски говорещите преобладавали на север, а немски говорещите
— в центъра и на юг. (Виж Приложение III, стр. 1311.)
“Шлезвиг-Холщайнският въпрос” за пръв път надигнал глава през 1806 г., когато французите дарили и двете провинции на Дания. Наградата била потвърдена от Виенския конгрес, но по-късно станала двусмислена, когато Холщайн бил обявен за член на Германската конфедерация. Това било сигурно средство за неприятности. В епоха на нарастващ национализъм “старите германци от северните блата” поискали своето откъсване от Дания. Патриотично настроените “датчани от Айдер” се сплотили, за да им се противопоставят. Националистическите претенции скоро се смесили с борбите за установяване на конституционно управление. През 1848 г. пруските войски окупирали Шлезвиг-Холщайн в отговор на апела на доминираните от немци провинциални събрания. По-късно те били принудени да се изтеглят, след като Британия и Русия ги заплашили с ответни действия. Прусия хвърлила око на военноморското пристанище Кил2.
По-нататъшната криза била ускорена през ноември 1863 г., когато Фредерик VII от Дания починал без мъжки наследник, след като току-що одобрил конституцията на “Дания-Шпезвиг”. Саксонските и хановерските войски бързо влезли, за да осигурят Холщайн. През 1864 г., насред надигащата се врява, Прусия и Австрия се договорили да предприемат общи действия, установявайки шестгодишен период на съвместна окупация на двете провинции за проучване на всички проблеми. Тези намерения били осуетени от австро-пруската война през 1866 г. Победата на прусаците им позволила да поемат едноличен контрол върху окупираните земи, а после — да ги анексират открито. Договорките за провеждане на плебисцит и за облекчаване на положението на хората, избрали датско гражданство, не били уважени.
Датската национална гордост била възбудена силно от войните през 1848—51 г. и 1863—4 г. Укрепленията по линията Даневирке станали свидетели на ожесточени сражения; и точките на жестока съпротива, като Дибол Мил, щели да се превърнат в национални светини. Още по-упорито било негодуванието, възбудено от малтретирането на избралите датско гражданство и от жестоката политика на германизация, налагана, както и в Пруска Полша, през 80-те и 90-те години на XIX век.
Шлезвигските плебисцити от 1920 г. били подбудени под покровителството на съюзниците в съответствие с Версайския договор. В северния район те показали 92-процентно мнозинство в полза на Дания; във Фленсбург и Централен Шлезвиг — 75-процентов вот за Германия. Договорената граница е изтраяла и досега.
ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ
935
Лорд Палмерстън някога казал, че само трима души разбират Шлезвиг-Холщайн — “принц-консортът, който бил мъртъв; един немски професор, който полудял; и самият той, който забравил всичко по въпроса”. След 1920 г. цяла Европа била свободна да последва примера на Палмерстън, макар че много подобни неподатливи спорове останали и другаде. Срещу всеки териториален конфликт, разрешен по онова време, били създадени няколко нови.
да охраняват мунициите, които били доставени по-рано до руските пристанища като дар за Временното правителство. Симпатиите на западните сили несъмнено били на страната на бившите им руски съюзници, които болшевишкият преврат свалил и които сега молели за помощ. Но никога не изпратили хората или парите, необходими за провеждането на сериозна военна операция. Те се изтеглили, когато станало ясно, че тяхното присъствие подпомага пропагандните успехи на болшевиките. Но до тогава вредата била нанесена; съветските исторически книги в продължение на десетилетия биели националистическия барабан на тази тема.
Западните исторически книги си имат своите особености. Сгромолясването на Руската империя рядко се обсъжда в същото направление като паралелното сгромолясване на Австро-Унгарската или на Отоманската империя. С изключение на Полша, Финландия и Балтийските държави, които били признати от Мирната конференция, националните републики, които се откъснали от руски контрол, не получили същия статус като онези, които се откъснали от Централните сили. Изглежда, малко историци смятат повторното завоюване на Украйна и Кавказ от Съветска Русия за нещо повече от вътрешно “руско” събитие. Още по-жалко е, че създаването на Съветския съюз, което започнало през декември 1922 г., често се възприема просто като промяна на името. По този начин продължителният процес на разпадане на империята и петгодишният труд на болшевиките да я изправят отново на крака могат да бъдат отминати с мълчание. Решителните различия между “Русия”, “Руската империя”, “Съветска Русия” (РСФСР) и “Съветския съюз” (СССР) влязоха в общия дискурс чак когато изделието на болшевиките започна да се разпада 70 години по-късно. [в. N. н.] Мащабът на Руската гражданска война често се пренебрегва. Но ако жертвите от сраженията, от Белия и Червения терор и от ужасяващия Глад по Волга се сборуват, общият брой на загиналите не би бил по-малък от смъртността по всички фронтове на Голямата война10.