Междувоенният период
В междувоенния период, който условно започва в Деня на Примирието през ноември 1918 г. и завършва на 1 септември 1939 г., Европа никога не успяла да избегне сянката на войната. 20-те години на XX век преминали сред следвоенни шокове. 30-те години на XX век преминали в нарастващото убеждение, че назрява втори трус. По онова време имало държавници и историци, включително Чърчил, които твърдели, че липсата на решителни действия срещу нарушителите на мира неизбежно ще доведе до подновяване на конфликта. На теория предупрежденията се оказали правилни; но те игнорирали както политическите, така и военните реалности. Западните демокрации, ужасени от загубите през 1914-18 г., не можели да бъдат възбудени при първия сигнал за беда. Също така техните опити с ограничени “пожарни” операции се оказали отчайващи. Съюзническата интервенция в Русия показала, че Западът не притежава нито волята, нито ресурсите да контролира болшевиките, френската окупация на Рур щяла да покаже, че Германия не може да бъде обуздана с премерени средства. От тогава нататък повечето военни щабове били убедени, че това трябва да бъде пълномащабна война или нищо. А пълномащабната война не можела да бъде подготвена за една нощ.
Нещо повече, ако Русия и Германия не можели да бъдат обуздани поотделно, нямало никакъв шанс те да бъдат обуздани, ако решат да работят заедно. Този кошмар бил съзрян за пръв път през април 1922 г., когато германските и съветските делегати, присъстващи на Междусъюзническата икономическа конференция в Генуа, решили да направят незапланувано пътуване с влак по Ривиерата до Рапапо и да подпишат германо-съветски търговски договор, без да се посъветват със своите вбесени съюзнически домакини. Сам по себе си инцидендът от Рапало не бил критичен; но разкрил основната слабост на съюзническата победа - че Москва и Берлин съгласувано могат да предизвикват безнаказано Запада. Често неизказан, този проблем лежи в основата на всички европейски мирновременни дебати, докато най-накрая кошмарът се превърнал в реалност.
Ограниченията на западните сили станали очевидни и в по-широкия свят отвъд Европа. Основните проблеми на Тихия океан, на Китай и на глобалната морска сила
ТИМЕВВДЕ
Карта 25. Новата Европа, 1917-1922 г.
ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ
943
SOCIALIS
ПРЕЗ пролетта на 1920 г. изборните резултати задължили краля на Швеция да покани един социалист да оглави правителството. Но той го направил неохотно. Извикал лидера на Социалдемократическата работническа партия Карл Халмар Брантинг (1860—1925), и му казал, че може да стане министър-председател, стига да няма “социализъм, разоръжаване и конституционни промени”. За социалистическата партия, която искала орязване на военните разходи в полза на социалните и която искала република, това били трудни условия. Но сделката била сключена; и Брантинг образувал коалиционен кабинет. Била направена първата стъпка в правителствената кариера на една партия, чийто престой в управлението щял да бъде несравним в демократичния свят.
Sveriges Socialdemokratiska Arbetarparti била основана повече от тридесет години по-оано, през 1889 г. Създадена по модела на германската SPD, тя забравила за първоначалния си флирт с марксизма и вместо това тръгнала по парламентарния път и към програма за социални реформи, преразпределение на богатството и държавна намеса. Като британската Лейбъристка партия, тя имала силни връзки с профсъюзите, включително и блоково членство по принадлежност; и била добре организирана на местно ниво в работнически общини. Нейната електорална сила се състояла главно от шведската нова класа на индустриалните работници, с важна подкваса на подкрепа от средната класа и интелектуалците. Тя си спечелила опорна точка в Рикстага през 1896 г. и постигнала шеметен изборен успех през 1914 г. До 1920 г. Брантинг ръководел най-голямата партия в двете камари на парламента.
Шведската система на пропорционално представителство, която била въведена през 1909 г. заедно с всеобщото мъжко избирателно право, затруднявала всяка друга партия да спечели ясно мнозинство. Четири демократични партии — консерваторите, либералите, Селската партия и социалистите — участвали в главния форум и коалициите или временните министри били често явление. Малката комунистическа партия също била представена. Преди конституционната реформа от 1952 г. за партиите било възможно да сключват електо-рални съюзи, за да увеличат своето представителство.