За известно време обаче една умерена увереност в Германия била възстановена от Густав Щреземан (1878-1929), някога канцлер, а от 1923 г. външен министър. Щреземан позволил на германските военни да избегнат клаузите за разоръжаване чрез тайно сътрудничество със Съветите. Но той спечелил западното одобрение, като смазал комунистическите правителства в Саксония и Тюрингия и възстановил плащането на репарациите. После убедил съюзниците, че борбата за репарациите вреди на европейската икономика. През 1924 r., по плана Доус, той договорил заем от САЩ за 800 милиона марки, обезпечени със злато, които осигурили възстановяването на германската индустрия. През 1925 г., в Локарно, в замяна срещу гаранции за френско-германската граница, постигнал възстановяването на Германия като член на международната общност, а през 1926 г. - нейното приемане в Обществото на народите. През 1927 г. била изтеглена и последната Междусъюзническа комисия. В светлината на подобрените отношения със Запада малко хора си правели труда да забележат, че източните граници на Германия и германската източна политика били оставени открити за ревизиране.
В сферата на международните финанси в продължение на години царяло объркване. Благодарение на спогодбите на военновременната Entente Британия и франция имали да получават колосални суми, главно от Русия, докато самите те дължали още по-големи суми, главно на САЩ. Планът за репарациите, включен във Версайския договор, се стремял да накара Германия да плати всички военни разходи и така съюзническите правителства да могат да изплатят своите военни задължения. Но планът се оказал неработещ: включените суми не могли да бъдат изчислени точно; Германия отказала пълно плащане; Съветското правителство отказало да признае дълговете на царя; а САЩ отказали да обмислят разсрочване. Така че трябвало да се подготвят алтернативни спогодби. Още на Мирната конференция един британски делегат, Дж. М. Кейнс, публикувал строга критика срещу преобладаващия подход. В своята книга “Икономическите последствия от мира” (1919) той твърдял, че подкрепата за икономическото възстановяване на Германия е предварително условие за възстановяването на Европа като цяло и че наказателните репарации ще навредят на онези, които ги налагат. Неговите идеи срещнали силна политическа съпротива, отчасти защото той, изглежда, препоръчвал преференциално отношение към Германия пред обявените за жертви на Германия. Но постепенно всички осъзнали, че възстановяването трябва да бъде приоритет.
Първоначално фиксираните репарации, които били в размер от 269 милиона германски златни марки, платими за период от 42 години, тоест до 1962 г., били последо-V вателно редуцирани. През 1921 г. британците направили първия ход, насърчавайки ан-Гло-съветския търговски договор, като по този начин разбили бойкота срещу болшевиките. След като настояли за редукция на германските репарации до 132 билиона
60. Европа
ш
ТШБВШЕ
злати тарт„ приели мълчаливо френската зашиха, че фрамцузипге шще окупират Рур, ат редуцираните плшрния не бъдат погасявани. През 1922 г. те предложили анулиране на Baimv военни дългове и възможност за ограничаване на британските разплащания към САЩ до 33 милиона лири годишно за 63 години, тоест до 1985 г. През 1923 г., след като ускорили германската хилеринфлация със своите искания, французите окупирали Рур, без да постигнат благоприятен резултат. През 1924 г., по плана Друс, умереността най-после надделяла. Германия трябвало да плаща репарации в умерена степен до 1929 г., а после - по 2500 милиона райхсмарки пщишно. Един съюзнически заем от 800 милиона райхсмарки щял да улесни следващата вноска. Но д ори това се оказало невъзможно. През 1929 г., по плана Юнг, Германия трябвало да плаща по 34 500 милиона германски марки годишно в продължение на 58 години, тоест до 1988 г., по ипотека, осигурена с германските държавни железници. През 1932 г., на Конференцията в Лозана, Германия била поканена да направи едно последно плащане от 3000 милиона райхсмарки - което не било извършено. До това време цялата работа станала неуместна. Германия получавала повече чрез американски заеми, отколкото плащала за репарации. Във всеки случай от 24 октомври 1929 г., деня на Голямата катастрофа на Нюйоркската фондова борса, световната икономика навлизала в депресия; и всички американски заеми към Европа били преустановени.