МеждуВоенната политика била доминирана от повтарящия се спектакъл на либерални демокрации, падащи в жертва на диктатури. Западните сили се надявали, че тяхната победа ще доведе епоха, моделирана по техен образ и подобие. В крайна сметка в началото на Голямата война на Европейския континент имало 19 монархии и 3 републики; а в края той се състоял от 14 монархии и 16 републики. Но “Демократичната революция” скоро се оказала илюзорна. Едва минала година, и една или друга страна виждала, че нейната конституция е нарушена от един или друг вид диктатори. Това не може да се припише на никаква проста причина, освен на неспособността на западните сили да защитят режимите, които сами вдъхновили. Диктаторите се появявали във всички форми и размери - комунисти, фашисти, радикали и реакционери, леви авторитаристи (като Пилсудски), десни милитаристи (като франко), монарси, антимонархисти, дори клерикали като отец Тишо в Словакия. Единственото общо нещо помежду им било убеждението, че западната демокрация не е за тях. (Виж Приложение III, СТр. 1326.) [EESTI]
От двете нови държави, които започнали съществуването си в периода между войните, едната, Ирландия, била национална република, а другата, Ватиканската държава, папска диктатура. Ирландската свободна държава била създадена през 1922 г., първоначално като суверенен доминион на Британската империя. Но мненията през 1918 г. все още били разделени от перспективата за самоуправление. Ълстър още веднъж се подготвил да защити обединението със сила и през 1920 г. се превърнал в автономна провинция на Обединеното кралство. Преобладаващо католическите южняци се подготвили за независимост. Те успели, но чак след две ожесточени войни -едната срещу британската паравоенна полицейска сила, “Черните и кафявите”, а другата - гражданска война между самите тях. Доминиращата личност и многократен премиер, Еамон де Вапера (1882-1975), бил католик, наполовина кубинец, роден от ирландска майка в Ню Йорк. Свободната държава се обявила са Република Ейре през 1937 г., прерязвайки всички официални връзки с Великобритания през 1949 г.
ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ
947
EESTI
ПРЕЗ 1923 г. в Талин, Естония, била открита една от първите канцеларии на Паневропейската лига на граф Куденхове-Калерги. Върху вратата на канцеларията имало медна табелка с надпис PANEUROPA UNION ESTONIA. Седемнадесет години по-къс-но, когато Съветската армия нахлула в Естония, табелката била скрита от членовете на Лигата. През 1992 г., по време на посещението на доайена на Европейския парламент, доктор Ото фон Хабсбург, в Естония, естонците я извадили от скривалището й и му я показали. Тя била символът на скритите естонски аспирации, невидими за външния свят в продължение на половин век. “Не забравяйте естонците!, казал доктор фон Хабсбург. Те са най-добрите европейци”1.
Навремето почитателите на Съветския съюз казвали, че Балтийските държави са прекалено малки, за да бъдат жизнеспособни, суверенни държави. Подобни неща се казваха и за новородените от Югославия републики. Важното е, че Естония или Латвия, или Словения, или Хърватия биха били изключително уязвими, ако бяха оставени в изолация. Но като членове на Европейската общност те биха били точно толкова жизнеспособни, колкото Великото херцогство Люксембург или един евентуален независим Уелс, или Шотландия. В крайна сметка Естония е почти двадесет пъти по-голяма от Люксембург и четири пъти по-насе-лена. В обединена Европа всяка малка страна може да намери своето място наред с бившите велики сили.
Ватиканската държава, която била почти толкова папска, колкото Ейре, била създадена през 1929 г. в съгласие с Латеранския договор, подписан от Италия на Мусолини и папа Пий XI. Тя покривала 44 хектара (около 100 акра) върху левия бряг на Тибър в Централен Рим. Нейното население от около 1000 души щяло да бъде управлявано от абсолютната власт на папата. Нейното създаване приключило 60-те години “пленничество” на папата след унищожаването на Папската държава през 1870 г.
Въпреки победата на западните демокрации, най-динамичният политически продукт на Голямата война се намирал в антизападното, антилибералното и антидемократичното чудовище на тоталитаризма. Терминът бил изкован от италианските фашисти, за да опише собствените им аспирации. Но след 1928 г. той бил използван, за да обхване общия знаменател на фашизма и комунизма. След смазването на Съветска Унгария, Съветска Русия (1917-22) и нейният наследник СССР (от 1923) за дълго останала единствената комунистическа държава. Нейният пример имал огромно влияние. Главните фашистки режими се появили в Италия (1922), Германия (1933) и Испания (1936)15.